Беше се потопил в нея още от ранния следобед, когато бе започнал обиколката си из опушените пивници. За нещастие бе още достатъчно трезвен, за да го съзнава. Забравата още не го бе унесла, така че трябваше да продължава да се препъва по крайбрежната ивица, докато успееше да го завладее. Все още си спомняше твърде много неща. Спомняше си, че за първи път в живота си бе разкрил душата си и, че споменът бе още твърде болезнен, за да може да го понесе. Откакто порасна достатъчно, за да преценява нещата, много внимаваше да не позволява на никого да надникне под тази весела, забавна фасада. Всички, включително и Мод, го смятаха за най-добрия човек, за най-надарения фокусник. Никой досега не бе положил усилия да долови болката зад всичко това и до онзи момент на непредпазливост Джеръми не бе допускал никой да го направи.

А всичко, което бе получил, след като свали маската си, бе един поглед, пълен с такъв ужас и изумление, че нямаше да може да го забрави никога. Ако притежаваше и половината от смелостта, която му бе необходима, щеше да се хвърли в пролива и да се удави. Единствено това заслужаваше, защото бе един нещастен, противен страхливец.

Блъсна вратата и влезе в някакъв осветен коридор. Тази изглеждаше най-зле от всички посетени досега кръчми и това не бе чудно, защото се намираше в края на крайбрежната алея. Няколко жълтеникави лица се обърнаха към него, но по-голяма част от пиячите бяха твърде заети с чашите си и обзети от фалшивата си веселост, за да обърнат внимание на поредния отпуснат, полупиян новодошъл. Олюлявайки се, Джеръми си проправи път през масите и едва не падна върху бара.

— Имаш ли бира? — измърмори той.

Пълният мъж зад бара обърна към него малките си, сурови очи.

— Имаш ли пари?

Джеръми сложи със замах няколко пенса на бара и ги плъзна към него. Парите още не бяха стигнали до края, когато изчезнаха в огромната лапа на съдържателя.

— Нека да си остане между мен, теб и чашката, но май вече порядъчно си сръбнал — отбеляза мъжът, като побутна една плоска, зелена бутилка към Джеръми, а той я сграбчи за късото гърло.

— Не съвсем, добри човече — измънка и я пъхна под мишница.

Огледа се и видя, че двама ставаха от една маса в един тъмен ъгъл, далеч от полюшващите се фенери, които осветяваха предната част на помещението. Взе една чаша и забърза към масата, за да я заеме, преди да го е изпреварил някой друг. Тъкмо се бе настанил на стола, когато от съседното сепаре един мъж го хвана за ръкава.

— Ха, че това е човекът с птичките, дето игра в представлението! Онзи ден го гледах. Изпей някой птича песен.

Джеръми дръпна ръката си.

— Сбъркал си адреса — измърмори той и се наведе над бутилката.

Една жена, която седеше в сепарето, се наклони напред и опули очи срещу него.

— Познавам го. Джоуи е прав. Къде е малкото ти приятелче в клетката, дето пее и говори? С теб ли е?

— Знаех си, че е той. Хайде, бъди добро момче, изсвири ни няколко…

— Остави ме на мира! — сопна им се Джеръми. — Бъркате ме с някого!

— Добре де, добре — изсумтя презрително жената. — Мисли си, че е нещо повече от нас, обикновените хорица.

— Хайде, хайде, той е добро момче. Можем да опитаме някой и друг фокус. Да се позабавляваме…

— Остави го, Джоуи — започна да го увещава жената, когато Джеръми ги изгледа свирепо.