Лорд Бамбридж яздеше с лекота белия си кон. Раздвоените поли на опасания със златни ширити син редингот падаха от двете страни на седлото, а едната му ръка, обсипана с пръстени, небрежно стоеше на кръста му. Под яркото слънце бялата му перука искреше като разтопено сребро. От цялата му стойка се излъчваше непринудено благородство, което в очите на една кухненска прислужница бе направо главозамайващо.

— Мисля, че го няма, сър, но лейди Джулия е вътре. Да отида ли да й кажа, че сте пристигнали?

— Не, не. Върши си работата. Сам ще й се представя. Ти и без това си достатъчно заета, нали не греша? — Очите му се насочиха към суетнята пред обора. — Днес тук стават чудесни неща. Предполагам, че ще дойдеш на представлението довечера?

— О, да, сър. Сър Бексли разреши на всички ни да отидем. Очакваме го с голямо нетърпение.

— Рамзи! — извика Бамбридж на мъжа, който яздеше зад него. Мод се обърна и разпозна бледата и издължена физиономия на адвоката Семюъл Рамзи, който също често посещаваше господаря й тук, в имението. Тясното му лице, свитите устни, неизменният черен костюм и прошарената перука му придаваха твърде комичен вид, но хората променяха мнението си, щом научеха професията му. Погледът му беше занесен и той винаги я гледаше така, сякаш тя не съществуваше, но това можеше да се обясни с факта, че бе постоянно настинал. Дори и сега не преставаше да поднася една голяма батистена кърпа към носа си.

— Чу ли какво каза това момиче? — продължи Бамбридж. — Изразява се прекалено добре за една слугиня, не мислиш ли? Браво на родителите, които са те възпитали така добре, Мод!

— Да, сър, вярно е. Те бяха добри хора, но умряха по време на чумната епидемия преди десет години. Тогава дойдох тук, в Торнууд.

— Да, спомням си. Е, Мод, надявам се, че довечера ще се позабавляваш добре, защото скоро няма да ти се отвори друга такава възможност. В тази част на страната много рядко пристигат пътуващи артисти. Хайде, Рамзи!

Бамбридж тръгна към сградата, яздейки големия си бял кон, следван от адвоката, който несръчно се превиваше на гърба на своята хилава кафява кобила. Мод се загледа зад тях, чудейки се дали да не изтича до хамбара, за да хвърли един поглед. „Не още“ — реши тя. По-разумно ще бъде да изчака, докато нещата малко се поуспокоят.

Лорд Бамбридж откри дъщеря си в летния салон, седнала колкото се може по-далеч от светлината, която струеше през широкия дванадесетокрилен прозорец. Една млада прислужница усърдно лъскаше сребърния сервиз за чай, докато Джулия, настръхнала като някой хищник, дебнеше момичето за най-малкото погрешно движение. Това бе една от чертите й, които той ненавиждаше.

— Добро утро, дъще — каза той и остави шапката си на близкия стол. — В двора цари голямо оживление. Половината околност кипи от трескава възбуда в очакване на тазвечерното представление.

Джулия неохотно прекъсна надзирателските си функции, за да целуне вяло бащината си буза.

— Добро утро, татко. Не смятах, че и ти ще се заразиш от тази суматоха. И всичко заради някакви треторазредни актьори!

— Всъщност целта на посещението ми бе да се видя със съпруга ти, но разбрах, че го няма. И не бързай да съдиш хората. Животът им и без това е доста труден.

Джулия приседна вдървено на един плетен стол с висока облегалка.

— Както винаги си прекалено добър, татко. Никога не съм виждала по-окаяна група скитници от тези така наречени артисти. Ако имах думата, досега да са изчезнали яко дим. Но сър Бексли няма нищо против да използват обора и дома ни, и половината околия ще дойде да ги гледа. Направо отвратително!

Лорд Бамбридж поклати глава.