— Мъжът ти винаги е харесвал веселието и не бива да го осъждаш за това. Ще го почакам малко. Кога ще се прибере според теб?

Джулия извърна лице и се опита да прикрие разочарованието, което предизвикаха думите му. Както винаги, с типичната си безочливост баща й бе пристигнал ненадейно и сега сигурно цели два часа щеше да седи тук и да й пречи да контролира как слугите изпълняват всекидневните си задължения.

— До един час трябва да се прибере — намусено отвърна тя. — Искаш ли да ти донесат нещо, докато чакаш? Чай, или може би бира?

— Няма да се откажа от чаша портвайн. Рамзи, подай ми документите и седни. Кажи да донесат чаша и за Рамзи, Джулия.

— Хети, донеси портвайн и две чаши за баща ми! Размърдай се де, мързеливо момиче!

— Но, мис Джулия, сребърният…

— Занеси го в килера и продължи там! И внимавай как работиш, да не се налага да те карам да повториш. — Тя ядовито изгледа Хети, която учтиво се поклони, вдигна натоварения поднос и излезе от стаята. — Слуги! Трябва неотклонно да стоиш над главите им и дори тогава те свършват едва половината от работата. Това е най-голямото ми наказание. — Джулия заби остроносото си лице в баща си. — Животът им съвсем не е труден. За тях се полагат възможно най-добрите грижи: хранят ги, обличат ги, имат покрив над главата си. В замяна на това обаче получавам немарлива работа и непристойно отношение, и с всяка година става все по-лошо. Но ти изобщо не можеш да разбереш. В Денкът Хол мама беше тази, която се грижеше за тези неща. И само защото тя ги държеше строго, ти можеше да си позволиш да бъдеш по-отстъпчив с прислугата.

Лорд Бамбридж взе една глинена лула от близката масичка и погали дългата й дръжка.

— Скъпа Джулия, винаги намираш удобен случай да ме поучаваш. Но погледни колко е хубаво времето навън. Не ме разстройвай точно сега. По-добре ми разкажи последните клюки. Винаги си била добре осведомена. Кой с кого се е срещал? Каква сума загуби мъжът ти на последните конни надбягвания? Кога ще ходите в Лондон?

— Ама, татко — презрително изсумтя Джулия, — ти наистина се интересуваш само от глупости.

Половин час по-късно сър Бексли влезе в двора на имението си, възседнал любимата си кобила. Той бе яздил, без да спира, от рано сутринта и всичките мускули и сухожилия го боляха. Изпъшка и се смъкна от седлото точно когато Мод се показа зад ъгъла на склада, мъкнеща ведро, пълно с мокри парцали.

— Ей, момиче! — извика той. — Къде е Джоди, конярят? Той трябва да ме чака, за да отведе коня ми.

Мод остави ведрото на пътеката и избърса челото си с ръкав.

— Сигурно е в обора, където артистите разтоварват багажа си. Ако желаете, и аз мога да се погрижа за коня ви?

Сър Бексли закопча редингота си и се помъчи да си прибере корема. Въпреки че бе на средна възраст, пълнотата и влечението към пиенето го караха да изглежда почти на възрастта на тъста си.

— Ти пък какво разбираш от коне? Не те ли е страх? Повечето момичета не смеят да ги доближат.

— О не, сър — усмихна се Мод и хвана юздите. — Израсла съм сред коне. Разбира се, повечето от тях бяха за полска работа и не ставаха за езда. Но аз доста често виждам вашата кобила в обора и тя ми позволява да я галя. — Тя нежно потърка муцуната на коня. — Виждате ли, сър? Ние двете сме приятелки.

Сър Бексли направи крачка назад и погледна как конят му доверчиво душеше ръката на момичето.