— Признавам, че в това има частица истина. Съвсем не горях от нетърпение да го последвам в Индия, но Америка не звучеше чак толкова лошо.

Джеръми въздъхна.

— Кога ще зарежеш тази нелепа вендета? Вече от десет години всичко е приключило.

Чертите на Алън се изопнаха на бледата светлина.

— И точно ти ме питаш за това!

Един глас прогърмя от люка и попречи на Джеръми да отговори.

— Я се размърдайте и бързо се качвайте по тая стълба, нещастни, гнусни, размирни копелета такива! Сега ще ви направя кралски войници!

На палубата, препъвайки се, се появиха група мъже. Насилствено събрани като Джеръми, повечето от тях още бяха облечени със селските си широки ризи и панталони, с които са били в кръчмите, откъдето войниците ги бяха измъкнали. Тяхната бледност бе още по-жълтеникава, отколкото на Джеръми, изглеждаха по-уплашени и смутени от враждебното обкръжение, в което бяха изпаднали. И Джеръми, и Алън, като поразмислиха, прецениха, че се бяха приспособили много по-бързо и правилно. Може би затова Стейси бе далеч по-суров към тях. Не че бе много мек с другите. Все пак десетте удара с камшик, наложени на Алън по някаква прищявка на Стейси, бяха повече от това, което всички бяха понесли, включително и Джеръми.

— Някой ден този сержант ще получи апоплектичен удар — сухо заяви Алън, забелязвайки червеното лице и изпъкналите очи на Стейси.

— Не ми се вярва — измърмори Джеръми. — Прекалено много си обича работата.

Алън се извъртя на варела с катран, на който седеше, така че да бъде с гръб към сцената на палубата и с лице към изгряващото слънце.

— Питам се дали Мод е някъде назад — промълви той повече на себе си, отколкото на Джеръми.

— Какво искаш да кажеш?

— Казах й да доведе трупата във Филаделфия. Ако ме е послушала, трябва да е на път с Уилкс на два, може би три дни път след нас. Това бе тежка задача, но тя е способно момиче.

Джеръми се наведе над оръжието си.

— Да, такава е.

— Казвам ти, Джеръми, колкото повече се отдалечавам от Англия, толкова повече ме крепи мисълта, че ще я видя в Америка. Странно. Никога не съм очаквал, че ще изпитвам толкова силни чувства към някоя жена.

— Може би това е естествена последица от мъката по дома. Понякога и аз я чувствам.

— Да, вероятно е така.

— Или пък… може и да си влюбен в нея.

— О, аз наистина я обичам. Но аз обичам много жени. Знаеш го. Но никога не съм чувствал нужда специално от някоя. Трудно ми е да свикна.

— Дезмънд! — изрева Стейси. — Отпред. Ти и оня хленчещ фокусник. Двамата. И да почистите по-добре тези пушки!

— Сякаш сме му слуги — процеди Алън през стиснатите си зъби.

Джеръми подпря приклада на пушката си на парапета и скочи на крака.

— Предвиждам поне още две почиствания.

— Не знам. Съдейки по настроението му, този ден може да ни натресе поне три или четири почиствания.

На втората сутрин Мод се оказа толкова заета, че едва ли имаше време да мисли какво има отвъд хоризонта. Тъй като Алън отсъстваше, Джошуа Бенет пое ръководството на трупата и започнаха дълги репетиции за подготовка на онези пиеси, които според него щяха да се приемат най-добре в Америка.

— Шекспир! В колониите се усеща огромна нужда от Шекспирови драми. Не знам дали е, защото напомнят на хората за Англия, или защото ги карат да се чувстват изтънчени, въпреки че живеят в полудива страна, но във всеки случай се усеща. Дори неграмотните селяни обожават Шекспир.

— Но, мистър Бенет — възрази Мод, — трупата Стенбъри не е известна със своите Шекспирови драми.