— Мисис Финчли, добър ден — каза той и обиграно се поклони. — Ще ми позволите да кажа колко прекрасно изглеждате днес.

Мадам го изгледа.

— Добър ден — измърмори тя.

— Няма ли да ме запознаете с очарователната си приятелка? — продължи той и впери очи в Мод. Той понечи да хване ръката й, но Елиза го отблъсна.

— Мод това е сър Уитърстоун. Сър Уитърстоун, Мод Мелингам.

— Мод! Очарователно име. Непременно ще го запомня.

— Няма нужда — троснато отвърна жената.

Мод, която не разбра внезапния гняв на спътничката си чаровно се поклони.

— Бързаме и затова се надяваме да ни извините, сър Ралф — избълва Елиза и ускори ход. Той помаха с шапката си и отново им се поклони. — Всичко хубаво! — извика той докато те трескаво си запроправяха път през тълпата на изхода.

— Кой беше този? — попита Мод.

— Някой, когото е по-добре да не познаваш — гласеше краткият отговор. Въпреки че Мод искаше да попита защо тя усети, че сега не беше моментът да задава въпроси, притисната между Елиза и Джек, който носеше багажа й. — Дръж се близо до стените, скъпа! — предупреди я Елиза, когато тръгнаха надолу по улицата. Огромното туловище мадам отблъскваше безцелно щуращите се минувачи и разчистваше пътя пред момичето. Въпреки това Мод рядко поглеждаше към земята, защото около нея имаше толкова много неща за гледане, че почти не гледаше в краката си.

Пространството, заградено от двата тесни тротоара, представляваше развълнувано море от каляски, носилки и пешеходци, които се бореха за място. От двете страни на тротоара се редуваха магазини, пълни с разнообразни стоки, а някои от тях бяха изнесли предметите за продан на самия тротоар, сред минувачите. Над главата й се поклащаха различни табели и големи знамена, чиито ръждясали дръжки леко поскърцваха при полъха на вятъра. Понякога рисунките говореха достатъчно за предназначението на магазина или кантората, но Мод се забавляваше да чете и надписите. По една време попаднаха в малко задръстване и тя има време да прочете чудноватия надпис над едно ателие за перуки, който гласеше:

а под него:

Мод се засмя и Елиза, която се запровира в тълпата, я повлече след себе си. Когато улиците станаха по-тесни и по-мрачни, а надвисналите къщи по-порутени, приповдигнатото й настроение изчезна. Кварталът, в който влязоха, беше с мизерни постройки и мрачни тунелчета, сред които се блъскаха хора и превозни средства. Амбулантните търговци хвалеха стоката си и понякога до обонянието на Мод достигаше свежият дъх на пресни ябълки или на току-що изпечени сладкиши. Това беше приятен повей, който разсейваше зловонните изпарения от средата на улицата. От време на време над главите им се отваряше някой прозорец и след вика: „Внимание, долу!“ над главите им се изсипваше порой от отпадъци или ведро с помия. Мод съвсем скоро разбра значението на препоръката да се „придържа близо до стените“.

Шумът, тълпите, зловонните миризми, очебийните контрасти, като например изрядно облечените джентълмени в бродирана коприна, които деликатно отместваха мъртвите котки с върха на абаносовите си, инкрустирани със злато бастунчета, до такава степен бяха замаяли главата на Мод, че когато Елиза спря пред прага на една порутена дървена фасада, към чийто вход водеха няколко кални стъпала, тя бе доволна, че най-после бяха пристигнали.

— Е, момичето ми, добре дошла в „Дома за млади девойки на мисис Елиза Финчли“. Радвам се да те приветствам тук. Ужасно ме болят краката.

Мод погледна омазаните със сажди стени и малките прозорчета, и сърцето й се сви.