— Няма нужда да ме буташ.

— О, я виж ти какъв джентълмен! И трябва да му се говори учтиво. — Сержантът се наклони към лицето му, тънките му устни се изкривиха злобно. — А сега ще ти дам един урок. Първия. Вече не си джентълмен. Ти си редник в Кралските войски, а това е най-низшата форма на живот, наравно с хлебарката. А аз съм твоят сержант, което е най-висшата форма, освен капитана, когото няма да го е грижа, ако те смачкам с ботуша си като хлебарка. А сега слизай долу при останалите твари!

Като го стисна отново за рамото, сержантът го тласна навън към стълбите. Алън залитна, но запази равновесие. Готвеше се да удари мъжа, но се овладя. Нямаше смисъл да предизвиква сцени, преди дори да е разбрал къде се намира Джеръми и дали е добре. Побойници като този само търсеха да предизвикат човек да отвърне на удара им, за да си намерят по-нататъшна причина за бой. Той оправи жилетката си и леко се усмихна на сержанта.

— Да, сър. Веднага, сър.

После изчезна надолу по стълбата, преди разочарованият мъж отново да се нахвърли върху него. Смразяващата реалност на импулсивната му постъпка бавно проникваше в съзнанието му и той започна да си припомня всички ужасни истории, които някога бе слушал за живота в армията. Докато стигна до втората палуба, където бяха настанени повечето мъже, той вече се бе съвзел. Стореното бе вече факт и той трябваше да се примири с това. Питаше се за колко ли време щяха да стигнат Америка. За шест седмици? Каза си, че дотогава ще издържи, а веднъж това пътуване да свърши, щеше да намери начин да се измъкне.

Откри Джеръми сред малка група от хора, все още в цивилни дрехи, струпани в задната част на палубата. Бе мрачно и задушно, във въздуха се носеше противна смрад от кофите с помия, разположени на същата палуба. Хората бяха наблъскани толкова нагъсто, че Алън трябваше да ги разбута, за да стигне до приятеля си. Извади носна кърпичка и я притисна до носа си, защото към останалите зловония се бе прибавила и силната миризма на застояла бира.

Джеръми го загледа изненадано.

— Боже милостиви…

— Само това ли ще кажеш?

Джеръми се огледа.

— Какво правиш тук? Да не би и теб да са хванали насила?

— Не. Дойдох сам.

— Какво!

Алън се загледа в пребледнялото му лице.

— Били са те, а? Има ли нещо счупено?

— Не. Ако не бях толкова пиян, можех да им се изплъзна. Алкохолът забави реакциите ми.

— И сега не си съвсем трезвен, нали? — отбеляза Алън, съдейки по завалената реч на Джеръми. — Имам чувството, че до утре и двамата ще бъдем прекалено трезви.

— Защо го направи? Мислех те за по-разумен.

— Някой трябва да те наглежда. Освен това изведнъж ми се прииска да видя колониите. Какво става тук? Така ли ще прекараме пътуването, натъпкани по този начин на пода на долната палуба?

Някакъв мъж се наклони към Джеръми, придържайки с ръка главата си.

— Един от редовните ми каза, че утре ще спим на такелажната линия. Освен това щели да ни дадат униформи. И мускети.

— Това е Джоуи — измърмори Джеръми.

— Точно така. Джоуи Стейпълтън — потвърди мъжът и кимна с глава към Алън. — Бях в същата кръчма с жена си, когато цялата тази шайка нахлу и ни отмъкна. Мръсници.

Няколко други мъже се обадиха, за да споделят при какви обстоятелства се бяха озовали в тази мрачна и задушна дупка. Алън слушаше и си мислеше, че между тези хора, които бяха обединени от насилие и обща съдба, вече се поражда другарство. Повечето скоро се смълчаха, потънали в спомени за хората, които бяха оставили на сушата. Някои изпаднаха в пиянски унес. Дори Джеръми заклюма, облегнат на дъсчената стена, унесен от приспивното люшкане на кораба.