Алън се настани до него и потъна в собствените си мисли. За разлика от повечето мъже на палубата съзнанието му бе ясно и той много добре знаеше как се бе озовал тук. И все пак всичко бе станало толкова внезапно, че все още не можеше да осъзнае напълно последствията. Не си правеше илюзии. Кратката схватка със сержанта грубиян бе достатъчна, за да разбере, че го очакват тежки дни. Можеше да понесе неудобствата и познаваше хората до степен, в която можеше да бъде сигурен, че сержантът няма да го надвие. За разлика от другите бе избрал съдбата си доброволно, никой не му я бе наложил.

Най-тежката част от пътуването, мислеше си той, щеше да бъде раздялата с Мод. Шест седмици без да я види, да я притисне до себе си! Шест седмици да се пита дали е направила това, за което я бе помолил, и дали го е последвала. Да си задава въпроса дали ще я види отново или не. Дотолкова бе привикнал да я има до себе си, когато пожелае, че сега усети раздялата като внезапна раздираща болка в гърдите.

Нищо не можеше да се направи вече. Джеръми бе оцелял след грубостите на отряда за насилствено вербуване, но предстояха тежки дни и той знаеше, че двамата ще се справят по-лесно, отколкото поотделно. Освен това веднъж Джеръми се бе намесил и бе спасил Алън, ядосан и объркан. Най-малкото, което сега можеше да стори, бе да му върне услугата.

Той се облегна на дъските и затвори очи. Лека усмивка затрептя на устните му. Наистина не му оставаше нищо друго, което да може да направи. След като бе узнал, че Уилкс отива в Америка, щеше да намери начин да го последва, все едно дали в армията или не. Нямаше да се успокои, докато не погледне тлъстия, грозен генерал в очите и не му каже защо ще го убие. Докато не му припомни за смелото и красиво младо момче, което така безсърдечно бе унищожил, и прекрасната жена, чиято ранна смърт бе причинил. Нищо и никой нямаше да му попречат да стори това.

Все пак с цялото си сърце Алън се надяваше, че Мод дори в момента търси Джошуа Бенет и се приготвя да го последва.

След като помисли малко, Мод реши, че е най-добре да почака до сутринта и тогава да се изправи пред Джошуа Бенет. След неколкочасов неспокоен сън тя се облече грижливо, за да изглежда възможно най-добре, и се запъти към странноприемницата, където бе отседнал. Откри го в слънчевата трапезария. Закусваше.

— И дума не може да става за това — измърмори той, докато се тъпчеше с бъбрек и яйца. — Моят театър е в Ню Йорк, не във Филаделфия. Въпреки че, да си призная, познавам града и наистина мога да ви уредя представление там. Но това е град, който няма славата на особено гостоприемен към пътуващите артисти. Пълен е с квакери, а те, както се знае, се противопоставят на всички развлечения. Членовете на нашето англиканско духовенство в Ню Йорк достатъчно се правят на благопристойни, но са джуджета в сравнение с певците на псалми във Филаделфия.

Въпреки че говореше убедено, Мод усети, че зад думите му е скрито колебание. Наведе се над масата и примигна няколко пъти.

— Но във Филаделфия има война, нали? А войниците се нуждаят от развлечения. Чувала съм, че много обичат пиесите и театъра.

— За Бога, жено, ние не се бием срещу французите по улиците на Филаделфия. Войната е в провинцията, в горите. Все пак в това, което казваш, има капка истина. Армията ще трябва да прекара известно време в града, докато чака да потегли към границата, а пиесите са често забавление сред бездействащите войници и техните офицери.

Мод мислено благодари за способността на Бенет да съзира две страни във всяко изказване.

— И предполагам, ще бъда нещо като „шлагер“, така ли? — попита тя и го дари с една от най-подкупващите си усмивки.

Той я погъделичка под брадичката.

— Ще бъдеш дори по-известна, отколкото си тук, в Бристол, защото няма да имаш конкуренция.