— Изненадана съм, че сте в Ню Йорк. Когато не дойдохте зад кулисите във Филаделфия, си помислих, че пътищата ни вече може и да не се пресекат.

— Едва бях стъпил на брега, когато ме изпратиха тук. И сега дори трябваше да плавам нагоре по реката, но когато прочетох на един афиш, че трупата ви пристига в града, нарочно успях да уредя с интенданта една работа тук, за да остана и да те видя. И си струваше. Изглеждаш пленителна, скъпа моя. Колониите положително са ти се отразили добре.

— Не много добре — засмя се Мод. — Във Филаделфия всичко, което направиха, бе да ни придружат до края на града и да ни отпратят.

— А, Ню Йорк ще се окаже по-любезен. Хората тук обичат хубавите развлечения. Наистина, скъпа моя, аз съм гледал представления на сцената на Друри Лейн в Лондон, които не могат да се мерят по качество с твоята лейди Бети тази вечер. Жалко, че трябва да те отмъкна от сцената, ти така я красиш!

Мод бързо вдигна поглед.

— Да ме отмъкнете?

Той леко се изчерви.

— Хм, не възнамерявах да споменавам за това толкова скоро, но след като вече подхванах темата, по-добре да обясня какво имам предвид. Искам да дойдеш с мен.

— Къде? — попита Мод със слаб глас.

Той хвана ръката й и болезнено я стисна.

— На похода. А после, където и да ни изпратят в тази затънтена страна. Кажи, че ще дойдеш.

— Но, генерал Уилкс. Вие отивате на война, нали? Да не би да искате да кажете, че ще ме водите на бойното поле със себе си?

— Не в боя, разбира се — каза той, като сядаше обратно на стола си. — Само на похода. Ще има и други жени. Много от съпругите на войниците ги следват в армията като нещо напълно естествено. Има и поддръжници. Но, естествено, няма да позволя да общуваш с тях. Ще бъдеш при останалите хм… „дами“ на офицерите.

Мод го погледна с изненада.

— Искате да кажете, че офицерите взимат жените си със себе си на война?

— Е, не всички. Но така е, това се практикува. Казвали са ми, че Брадък взел своята любовница чак до форт Дюлейн Сигурен съм, че и този път ще има няколко.

— Генерал Уилкс… — започна тя, като гледаше навсякъде другаде, но не и към него, а умът й работеше трескаво. Може би това бе отговорът на нейните молитви!

— Смутих те. Прости ми, мила моя, знам колко необичайно чувствителна си към тези неща. Но не искам да те загубя сега, след като отново те намерих. Обещай ми, че ще дойдеш. Цялото ми щастие зависи от това. — Той посегна да хване ръката и. — В края на краищата сключихме сделка нали? В Бристол…

Мод стана от масата и се приближи до камината, като се престори, че се взира в огъня.

— Парите, които ми заехте, ще ви бъдат върнати утре. Колкото до това да тръгна с вас, не зная къде отиваме. Не знам нищо и за тази страна.

— И аз едва ли знам много повече. Обаче мога да ти кажа, че първо ще минем през един малък холандски град наречен Олбъни, разположен на река Хъдзън. После ще се отправим на север към Нова Франция. Целта ни е да завземем един малък преден пост — Форт Корийон, и щом направим това, вероятно ще се върнем тук, в Ню Йорк. Ще свършим за много кратко време и ще бъдем отново сред удобствата на града, преди да си се усетила. Дори ще можеш пак да се присъединиш към трупата, ако искаш.

Мод прокара пръсти по полицата над камината. Изкушаваше се да се хвърли на врата на генерала и да му каже своето възторжено „да“, но знаеше, че няма да е разумно. По-добре бе да си мисли, че се колебае. И всъщност бе точно така, щом той смяташе, че ако тръгне с него, ще му стане любовница.

— Не знам… — отвърна тя сдържано.