— Не. Неговият щаб е в града заедно с двамата главнокомандуващи. Оттук — прибави Алън, като я насочваше.

Сякаш извървяха още една миля, докато стигнат до покрайнините на лагера. Няколко жени седяха пред последната група палатки, шиеха и предяха. Когато Мод и Алън приближиха, една от тях се изправи.

— О, жена си ли сте довели, редник Дезмънд — каза тя весело, а лукавите пламъчета в очите й показваха, че не вярва това да е съпругата на Алън.

— Така е, Моли. Надявам се, че добре ще се грижите за нея. — Той постави сандъчето на Мод в краката на жената. — Мод, това е Моли Кънингам. Тя е генерал-майор на женския корпус.

Моли имаше кръгло лице, обсипано с лунички. Бе на средна възраст и носеше косата си стегната назад и прибрана в кок на врата й, което я правеше да изглежда даже по-възрастна. Бледосините й очи отстрани бяха белязани с безброй бръчици от смях. Тя протегна яката си ръка и сграбчи нейната здраво.

— Моди, нали? Добре дошла, мила моя. Нямаме много личен багаж и не сме много изискани, но ако се отпуснеш, ще видиш, че ще ти бъде приятно сред нас.

— Мод току-що пристигна в Олбъни — намеси се Алън. — Ще ни придружи по време на похода.

Моли погледна лукаво Алън.

— Е, ами ти никога не си казвал и дума за сватбата си. Нищо, няма значение. Хайде, моето момиче, сега ще ти намерим легло.

Леко и непринудено Моли вдигна сандъчето на Мод и тръгна към най-близката палатка. Мод вдигна поглед към Алън, а той помилва брадичката й и я целуна леко.

— Ще дойде при теб тази вечер веднага щом мога да се освободя — прошепна й той и я изпрати след жената.

„Напомня ми на Кук“ — помисли си Мод, като се запъти към вдигнатите платнища на палатката. Ако Моли се окажеше наполовина такава приятелка, каквато беше Кук, вероятно животът в армията нямаше да бъде толкова лош.

Тя едва бе посвикнала с новото си обкръжение, когато лагерът бе вдигнат и походът на север започна. Алън не можа да дойде предната вечер, но Джеръми дойде и й устрои толкова топло посрещане, че тя почувства пълната липса на напрежение помежду им. Цяла вечер той оживено говореше, като й разказваше всичко, което бе преживял в армията досега. Не можа да й каже почти нищо за жените, но докато походът започна на следващия ден, тя научи повечето от това, което имаше да се научава, и то главно от Моли.

— Влача се от един поход на друг, откакто навърших шестнадесет години — разказваше тя, докато двете стягаха дрехите във вързопи на сутринта. — Обичам да съм близо до него, да му пера бельото, да му готвя. Ние с Бен никога не сме имали деца и това бе от полза. Иначе трябваше да си стоя вкъщи в Дорсет. Разбира се, тук има много жени с две-три или дори четири малки дечица, но винаги съм смятала, че това не е подходящ живот за едно детенце.

— Чувала съм, че жените, които придружават войската са… най-различни.

— Имаш предвид префърцунените женички — засмя се Моли. — О, има доста такива. Но те много-много не се занимават с такива като нас. Нито пък ние с тях. Освен това от опит знам, че колкото повече се доближават до бойното поле толкова повече окапват по пътя.

Мод остави един огромен вързоп на пода и взе друг куп с дрехи, за да го увие в един ленен чаршаф.

— Чувала съм още, че някои офицери водят своите любовници — продължи тя, опитвайки се репликата й да прозвучи небрежно.

— Това е така, но те пътуват главно в колите на своите офицери. — Тя отправи към Мод продължителен, кос поглед. — Да си кажа честно, не че ти се бъркам, но ми се струва, че редник Дезмънд е джентълмен, а ти явно си дама и просто се чудя какво правите тук, между такива като нас.