— О! — възкликна Джеръми. — Никога не съм виждал такъв толкова отблизо. Кръвта ти да изстине, нали?

Мод надникна иззад рамото на Алън към индианеца, който стоеше и ги наблюдаваше, а лицето му не издаваше никакви мисли. „Свиреп не е точното описание“ — помисли си тя. Бе висок и широкоплещест, имаше гъвкаво тяло. През едното си рамо бе преметнал одеяло, което не можеше да скрие рисунките и огърлиците, красящи голите му гърди, дългите му крака и окичените с мъниста мокасини. Главата му беше обръсната, с изключение на един възел на тила, от който стърчеше дълго перо в черно и бяло. В пояса му бе затъкната томахавка, а от кръста му висеше украсена с мъниста ножница. В едната си ръка държеше дълъг мускет, а другата бе сложил небрежно на кръста, но Мод бе сигурна, че е готов всеки момент да извади ножа или томахавката. Това, което й се набиваше в очи, бяха широките, високи скули, суровите очи и силната неприятна миризма, която изпълваше въздуха и усилваше страха й.

— Мислиш ли, че е настроен дружелюбно? — прошепна Алън на Джеръми.

— Е, още не е опитал да ни скалпира. Но не бих правил резки движения.

Докато си говореха, още няколко индианци се зададоха по пътеката между палатките, придружени от бял офицер в синя униформа с червена предница и с бяла перука на бригаден генерал. Той бъбреше с единия от индианците на някакъв неразбираем език и, изглежда, не забелязваше, че друг от групата се е отцепил, за да надзърне в гърнето на Мод.

— Мисля, че са наши съюзници — коментира Алън, след като групата се увеличи с още няколко диваци.

Този, който ги зяпаше, хвърли последен презрителен поглед към гърнето и с няколко дълги скока се присъедини към останалите, които се бяха насочили към палатката на офицерите.

— Щом тези са ни съюзници, ще ме е страх да видя враговете — отсече Джеръми, като остави оръжието си на земята.

— Каква бе тази ужасна миризма? — попита Мод и седна, за да успокои разтрепераните си крака.

— Чувал съм, че обичат да се мажат с меча лой. И да си мият косите с урина.

— О, хорските вкусове нямат граница, нали?

— Красотата е в очите на този, който гледа, любов моя — отвърна Алън, постави мускета си на земята и се излегна до него. — Миризмата не е по-лоша от тази на Флийт Стрийт в Лондон в безветрена нощ, нито пък от тази, която идва от плитчините на Темза. Всъщност има я в много неща, с които си свикнала.

— Все едно, не бих искала да се доближавам до индианци отново.

— Позна ли племето, Джеръми? Май бяха ирокези.

— Говорил си с някои от местните. Не съм срещал достатъчно от тях, за да ги различавам. Всички ми изглеждат доста страшни.

— Да, разговарял съм на няколко пъти с някои от кралските части и те ми казаха, че имали доста страховити обичаи. Някои от френските индианци ядели жертвите си. Известно е, че карали и белите си пленници да правят същото. Така поглъщали и силата на враговете си. Що се отнася до мъченията, никой не може да ги надмине по кръвожадност. При тях това е почти изкуство.

— Май е по-добре да те убият, отколкото да те заловят.

— Така е. Мод, изглеждаш ужасно бледа. — Той се пресегна и стисна ръката й. — За какво мислиш?

Тя му се усмихна пресилено.

— Мисля, че вероятно щеше да е по-добре да си остана в Ню Йорк.

Въпреки че разстоянието до Форт Леймън не бе голямо, придвижването на невероятния брой войски и снаряжения отне на англичаните почти две седмици. Следваха реката на север, като се движеха главно по пътя, изсечен по протежение на брега с течение на годините. Колкото по-навътре навлизаха в тази незаселена страна, толкова повече биваха заобиколени от гори.