— Имаш предвид генерал Уилкс, нали? Но защо, Алън? Защо го мразиш толкова? Така и не можах да разбера това.

Внезапно Алън се изправи, отиде до брега на езерото и се загледа в осветената от луната вода, без да отговори. Мод почака известно време, след което стана и се доближи до него, обвивайки ръце около кръста му.

— Не говори за това, щом не искаш — каза тя меко. — Няма да го споменавам повече.

Той хвана ръцете й.

— Не, може би вече е време да проговоря. Толкова дълго го таих в себе си. — Той я прегърна през раменете и тръгна с нея по брега. — Много отдавна, в Шотландия, семейството ми взе участие във въстанието на принц Чарлз Стюарт срещу кралската власт.

Тя го погледна с изненада.

— Ти си шотландец? Но ти не приличаш на такъв!

— Отне ми много време, докато загубя акцента си. Освен това рано научих, че ако искаш да успееш на сцената, трябва да приличаш на англичанин. — Той млъкна, вдигна едно камъче и го запрати във водата, то образува малки вълнички по повърхността. — Уилкс оглавяваше един от военните отряди, изпратени от херцог Къмбърлаид да накажат шотландците след битката при Калъдон Мур. Тогава бе майор, и за един тлъст, глупав, апатичен мъж изпълняваше заповедите с поразителна жестокост. Той нахлу в дома ни, запали къщата, плевника, постройките, задигна добитъка и разпръсна обитателите.

Алън млъкна, загледан във водата. Колкото и да жадуваше да сподели това с Мод, думите излизаха по-мъчително, отколкото си бе представял. Образите, с цялата им болезнена мощ, свиваха гърлото му.

— Майка ми, брат ми Нийл и аз трябваше да наблюдаваме всичко това. Тогава бях момче, а Нийл бе с две години по-голям. Имаше костелива фигура, бе хубав, умен и смел. Възхищавах му се повече от всичко на света. Искахме да последваме баща си и да служим на принца, но баща ни не искаше и да чуе за това. Накара ни да обещаем, че ще се грижим за майка ни и за дома, както и за домовете на нашите хора. Това бе тържествено обещание и за нас то беше повече от свято. Един фермер, който бе заминал с баща ни, донесе вестта за поражението при Калъдон Мур. Каза ни, че татко е загинал. Предупреди ни, че херцогът е изпратил войници да ни накажат, като опустошават околността, и ни умоляваше да се скрием. Разбира се, Нийл не искаше да слуша. Сега той бе стопанин и възнамеряваше да се грижи за всичко така, както татко се бе грижил.

Гласът на Алън потрепери. Мод го наблюдаваше и усещаше колко му е тежко да говори за семейството и за миналото. Искаше й се да го прегърне и да му каже колко е поласкана, че той споделя тази част от себе си с нея. Все пак нещо й подсказваше да запази това малко разстояние помежду им.

— Дойдоха след един месец — продължи той. — Цял взвод войници, начело с един дебел, високомерен и нагъл офицер, който почти с досада гледаше как изпълняват заповедите му. Изкараха ни навън. Когато майка ми разбра, че смятат да запалят къщата, тя грабна няколко неща от гостната — една кутия с писма, сребърна купа и подобни дреболии. Един войник се опита да изтръгне тези неща от нея, но Нийл се намеси да я защити. Той събори мъжа на земята и посегна да извади камата си. Офицерът излая някаква заповед и петима сграбчиха Нийл за ръцете. Преди да разберем какво става, един от тях опря байонет в гърдите му. Войникът се поколеба за миг, погледна към офицера, който кимна в знак на разрешение, и тогава той заби ножа в сърцето на брат ми.

— О, Алън — прошепна Мод и сложи ръка върху ръката му. За първи път, откакто заговори, той погледна към нея и постави другата си ръка върху нейната, успокоен от допира й.

— Нараниха ли те? — запита тя.

— Не физически. Исках да се хвърля върху тях, за да ме убият заедно с Нийл, но мама ми извика да не го правя.