— Да се омъжа?

— Да, мога да събудя лорд Хау. Знам, че той може да ни венчае. Обичам те, Мод. Знам, че и ти ме обичаш.

Мод се извърна от него, опитвайки се да преодолее смущението, което думите му извикаха в нея.

— Не мога да се омъжа за теб, Алън. Не тази нощ. — Никога, добави тя наум.

— Защо? — извика той и я последва, желаейки да я прегърне. — Не искам да те оставя тук незащитена. Искам да ти дам всичко, докато още мога.

Тя устоя на любовните му думи и на целувките по врата.

— А мислиш ли, че ще бъда по-добре защитена като твоя вдовица, отколкото като твоя опечалена любовница? Не, ти вече си ми дал всичко, което искам от живота.

Тя се извърна и положи глава на гърдите му, щастлива от допира на силното тяло. Не можеше да въплъти в думи чувствата си. Не можеше да се омъжи за него сега. Тя бе краварка, обикновена прислужница, а той — заможен шотландски аристократ. Нуждаеше се от богата и изискана съпруга, която да му помогне да възвърне своя дом, състоянието и положението в обществото. Ако се омъжи за нея, щеше да затъне.

Тя затвори очи, за да възпре парещите сълзи. Бе толкова благодарна, че той сподели миналото си с нея. Сега разбираше защо никога не е била на първо място в живота му, защо явно никога не чувстваше нужда от пари, защо я бе тласнал към Уилкс, без да иска тя да изпитва нещо към него. Сърцето й копнееше да каже: „Да, с радост ще се омъжа за теб“, да го хване за ръка и да отидат при лорд Хау. Но нямаше да стори това. Нямаше да провали бъдещето му заради няколко благословени мига и един пръстен на ръката си.

Алън повдигна лицето й и то отрази блясъка на луната.

— Обичам те, Мод. И искам да бъдеш моя жена.

— И аз те обичам. Но не смятам, че решения за женитба се обмислят най-добре в навечерието на битка. Обещай ми, че ще се върнеш при мен. Това е всичко, което искам и от което се нуждая.

— Добре. Сега ще се подчиня на желанието ти. Но после…

— Алън!

Потайният шепот на Джеръми долетя откъм тъмните сенки на дърветата.

— Алън, хайде, трябва да се връщаме.

— Джеръми! — извика Мод. Тя се отскубна от Алън и се спусна към Джеръми, който излизаше иззад дърветата. — О, Джеръми, толкова се радвам, че дойде — каза тя и го стисна здраво. — Толкова се радвам, че не тръгна, без да ми кажеш довиждане.

Джеръми неловко я прегърна.

— О, престани — отвърна той, опитвайки се да се засмее. — Едва ли ще бъдем в голяма опасност. Твърде много сме.

Мод сграбчи ръцете му.

— Обещай ми, че никой от вас няма да поема безумни рискове. И не позволявай на Алън да се приближава до генерал Уилкс.

Той хвърли поглед към Алън.

— Ти си й казал?

— Да, сметнах, че трябва да знае.

Алън се наведе да я целуне, после двамата с Джеръми навлязоха в сенките и се изгубиха. За миг тя остана неподвижна, загледана в тях, като се питаше как ще издържи следващите два дни, след което бавно се отправи към лагера.

Никога не е имало такава гледка при езерото Джордж. Цялата сутрин Мод прекара на брега с другите жени, наблюдавайки как флотата, с натоварената на нея войска на Ейбъркромби, бавно потегли по езерото. Тя се проточи на разстояние от цели шест мили; хиляда лодки, натоварени с хора и провизии, оръдия и амуниции, отправяйки се към стеснението покрай Форт Корийон и езерото Чамплейн.

Мод се опита да не изпуска от поглед лодката, в която седяха Джеръми и Алън, но много скоро тя бе закрита от следващите. Войската се движеше на три дивизии, редовните бяха по средата, а континенталните части — от двата фланга.