Вървяха през целия ден, според нея на запад. Цялото тяло я болеше; накрая се промъкнаха сред няколко дървета и излязоха на една поляна, покрай която течеше поток. Тя бе осеяна с ниски къщи от трупи; някои от тях бяха твърде тесни и дълги. Имаха кръгли сламени покриви, отпред с наредени пръти като платформа. Кръг от камъни заобикаляше открития огън. Погледът на Мод бе замъглен от умората и спускащия се здрач, но въпреки това тя успя да различи жени, които бързаха към тях, и тичащи наоколо деца. От огъня се издигаше пушек и сред множеството противни миризми се долавяше ароматът на нещо вкусно.

Жени, голи до кръста, ги заобиколиха и като ги мушкаха с пръсти в гърдите и лицата и виеха от радост, ги заблъскаха към една от колибите. Едрият водач на групата, която ги залови, каза няколко гневни думи и жените, продължавайки да вият, ги натикаха вътре и събориха на земята. Прътът, за който бяха завързани ръцете й, й пречеше да легне, така че тя седна и се подпря на един от подпорните колове. Много време мина, преди да отвори очи и да погледне изтощените мъже край себе си.

Алън тихо ругаеше.

— Как можах да помисля, че ще минем спокойно през тези гори? Трябваше да се досетя!

Той обърна очи към Мод, опитвайки се да привлече погледа й, и сърцето му се сви. Изглеждаше толкова уморена и нещастна, и това бе по негова вина. Искаше да я отведе някъде в безопасност, а ги бе докарал до това ужасно положение. Най-вероятно щяха да ги убият. Той дръпна стегнатите въжета, които държаха ръцете му за пръта, но те бяха здраво вързани. Не можеше дори да я успокои, помисли си той горчиво.

Джеръми простена и се размърда.

— Това земята на племето на мохиканите ли е? Смятах, че са приятели на англичаните.

— Приятели са на сър Уилям Джонсън. Не всички ирокезки племена са съгласни със своите вождове. Много от тях се колебаят между французите и англичаните. Това може да е бунтарски настроена група. Или пък е възможно след разгрома при Форт Корийон племето на мохиканите да е преминало на страната на Нова Франция. Но очевидното е, че никак не им се нравим!

— Какво ще ни сторят? — попита тихо Мод. В действителност не държеше да знае, но все пак смяташе, че ако е подготвена, ще може по-лесно да понесе участта си.

— Не знам — отговори Алън. Той имаше много ясна представа за това, което ги очакваше, но не искаше да тревожи Мод. Когато ги завлякоха в селото, едно от първите неща, които забеляза, бяха двете клади на края на дългата редица от колиби. Знаеше за какво служат от разказите на войници, които бе слушал в лагера. Изгарянето на тези клади бе за препоръчване, отколкото да те сварят жив, или, още по-лошо, да те принудят да гледаш и после да ядеш от месото на другите. Бе чувал, че това е разпространен обичай сред диваците.

По тялото му премина болезнена тръпка. Не, никога нямаше да позволи това да се случи с Мод. Самият той щеше да я убие, преди да им позволи да я докоснат.

— Толкова съм жадна — изстена тя. Главата й клюмна на гърдите и тя изгуби съзнание. Алън бе доволен. Това изглеждаше единственият начин да си почине през следващите няколко часа. Той се завлече до нея и допря крак до нейния. Никога не я бе обичал повече и не е бил по-безпомощен да й да облекчи страданията й. Завладя го гняв от собственото му безсилие. Тя щеше да умре само защото не бе предвидил развитието на нещата!

Гневът обаче му даде нови сили.