Когато отпи още малка вода, Алън забеляза, че жените ги няма пред входа. Започна да оглежда всяко кътче, но реши, че няма как да избягат, без да ги видят. От вратата започваше главната пътека, която водеше до центъра на селото, а за да избягат от другата страна, трябваше да копаят под дървените трупи. Нищо чудно, че индианците ги бяха отвързали.

Той отново се промъкна към Мод, която си бе възвърнала част от жизнеността.

— Само да не ни бяха взели връхните дрехи — каза тя повече на себе си, отколкото на останалите. — Нямаме нито запаси, нито оръжия. Няма с какво да работим.

Джеръми вдигна поглед от купата, в която гребеше с ръце.

— Чакай, Мод, ами джобът?

— Под полата ми? Да, те не знаеха, че съществува.

Тя бръкна с ръка под една лента, завързана на кръста й, към която бе прикрепена голяма ленена кесия.

— В нея са нещата, които сложихме там.

В очите на Алън светна първата искрица надежда, откакто ги бяха пленили.

— Дай да видим — нетърпеливо се обади той.

Тя отвори кесията и изсипа съдържанието й на пода. Алън не можа да скрие разочарованието си.

— Тук няма нищо, което да влезе в работа. Джеръми, защо, за Бога, си запазил всички тези боклуци?

Джеръми подаде купата на Мод и закуцука към тях, за да огледа малкото предмети на земята.

— По-скоро ще остана без дрехи, отколкото без инструментите на занаята си — промърмори той разсеяно.

Имаше половин глава лук, няколко износени носни кърпички, парченце черен плат, здраво увито и завързано с конец, една голяма сребърна пара и четири по-малки пиринчени монети, комплект чаши, които се вместваха една в друга, три коркови топчета и кичур тънки косми. Колекцията завършваше с парче канап и дълга панделка.

Алън чу леки стъпки от мокасини навън и предупреди Джеръми, който бързо сграбчи съдържанието на кесията и го натъпка в ботушите си. Докато индианките се навеждаха, за да влязат в колибата, двамата се бяха настанили един до друг на земята и с удоволствие похапваха от кашата.

Почти усетиха враждебността на жените. Грабвайки купата и каната с вода, те забързаха навън, очевидно доволни, че ги оставят гладни. Мод бе толкова уморена, че това въобще не я интересуваше. Докато можеше да си почива в успокояващите ръце на Алън, тя можеше да понася глад и жажда. По-трудно бе със страха, но и той намаляваше, когато любимият бе наблизо.

Все едно, нощта обещаваше да бъде ужасна. С напредването й шумът от барабаните ставаше по-силен, а воят на индианците по-необуздан. Всичко това се влошаваше от факта, че не можеха да видят какво става отвън. Винаги, когато се осмеляваха да се приближат до вратата, едно боядисано лице им хвърляше яростни погледи.

Цяла нощ тримата седяха близо един до друг, като се питаха какво ще им донесе следващата сутрин и защо още не ги бяха повлекли към кладата. Разговаряха тихо и спаха на пресекулки, опитвайки се да измислят начин за бягство, да си дадат кураж за сутринта, да си вземат сбогом.

— Мисля, че бих понесъл всичко, ако не смятах, че аз съм виновен за страданията и на двама ви — повтаряше Алън непрекъснато.

— Знаеш, че не ти ни доведе тук — опитваше се да го успокои Мод. — Дойдох по своя воля, а също и Джеръми. Освен това миналото си е минало. Сега трябва да си помагаме и да се подкрепяме.

Накрая дойде утрото и донесе със себе си благословената тишина. Точно след зазоряване им бутнаха още една паница каша и след това Мод най-после заспа дълбоко. Събудиха я чифт ръце, които грубо я изправиха на крака.

Съдейки по светлината, която идваше от вратата, трябва да наближаваше пладне. Този път нямаше жени. Вместо тях в колибата нахлуха няколко млади мъже с изрисувани гърди, изправиха ги на крака и завързаха ръцете им зад гърба.