— Мислех, че никога няма да дойдеш — прошепна тя.

— Маргарет, защо още стоиш будна? — тихо я сгълча Алън. — По това време трябваше да си в леглото си, а не да отваряш вратата на непознати. Къде е прислугата?

— Отпратих ги. Чаках те. Не искам да си лягам без теб. — Тя ласкаво обгърна раменете му и притисна устни в неговите. Острият й език заигра по тях, търсейки пролука.

Алън рязко свали ръцете й и сам се учуди на самообладанието си. Обикновено с готовност се отзоваваше на неприкритите й покани. В миналото двамата бяха имали не една и две срещи. Но тази нощ той имаше достатъчно основателни причини да не я последва.

— Какво ще си помисли баща ти, ако те завари така?

— Той заспа преди няколко часа — прошепна тя, обсипвайки лицето и врата му с безброй целувки.

Алън я хвана за раменете и я отблъсна.

— Виж какво, идвам отдалече, за да се срещна с Менсис, и много закъснях. Остави ме да поговоря с него, а после ще мислим за удоволствието.

Тя изви глава и го изгледа изпитателно:

— Като свършиш, ще се качиш ли при мен?

— Ако имам време — отвърна той, като се постара гласът му да прозвучи убедително.

Тя се намръщи, но не можеше да стори нищо. После се приближи, прокара пръст през гърдите до панталона му и каза:

— Постарай се да намериш време. Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

Алън отстрани ръката й, усмихна се и добави:

— Ти си ненаситна.

После побърза да й прати една въздушна целувка, за да успокои сърцето й, и почти се затича към вратата в дъното на коридора. Тихо почука и влезе в една стая, където гореше запалена камина. Пламъците хвърляха тъмни сенки към тежките фотьойли и лавиците, отрупани с книги. От един фотьойл се надигна мъж, остави книгата, която четеше до лампата на близката маса, и се обърна да го посрещне.

— Време беше — каза Джоузеф Менсис и се здрависа с Алън. — Вече мислех, че си се отказал.

— Бях… възпрепятстван — отвърна Алън и се отпусна в един от фотьойлите от другата страна на малката масичка.

— Надявам се, че причината не е била сладострастната Маргарет. — Менсис вдигна кристалната гарафа и наля вино в двете чаши, които чакаха на масичката.

— Не, но това не означава, че тя не се опита да ме съблазни. Тази жена е дяволски красива. Не мога да разбера как можах да й устоя. — Благодарение на спомена за огромните виолетови очи и водопада от златисточервеникава коса. Както и на свежестта, която бе толкова далеч от светските маниери на Маргарет, колкото далеч бе маргаритката от поувехналата роза.

— По-добре стой далеч от нея — каза Менсис и подаде една от чашите на Алън. — Ако баща й не я омъжи скоро, репутацията й ще отиде в калта. Тя вече почти липсва.

— Някога той ме канеше да се принеса в жертва, но аз отказах. Обясних му, че бракът не ми понася и, че едва ли някога нещата ще се променят.

Менсис се намести по-удобно във фотьойла си.

— Той едва ли щеше да ти предлага подобно нещо, ако знаеше, че всъщност не си бедният драматург, за когото се представяш.

Алън плъзна пръст по източената дръжка на чашата.

— Да. Малко са хората в Англия, който знаят това. Страхувам се, че ако се оженя за красивата Маргарет, доста хора ще се учудят от избора на баща й.

— Може и да не се учудят. Още само една година и те ще разберат, че сър Лоурънс ще бъде щастлив да омъжи дъщеря си за първия срещнат, само и само да й сложи някакви юзди.