Алън изпразни чашата си и се протегна към гарафата.

— Хайде да не обсъждаме тези въпроси. Добре ли пътува?

— По-добре не можеше и да бъде. Шотландският ми акцент винаги кара хората да ме гледат с подозрение. Как успя да преодолееш твоя? Аз все още леко го усещам, но съм сигурен, че повечето хора едва ли се досещат кое е родното ти място.

— С много работа и постоянни усилия. Как вървят нещата у дома? Има ли някакво подобрение?

— За съжаление не. Лошото време се отрази твърде зле на реколтата. Риболовът е доста успешен, но английският наместник винаги пристига навреме, за да обере печалбите. След като си платят данъците и акцизите, арендаторите и рибарите остават със съвсем малко пари, колкото да не умрат от глад. — Алън отпи от чашата и замислено се вгледа в играта на пламъците. — Трябва да се върнеш у дома! — тихо добави Менсис. — Хората ще се почувстват по-сигурни, ако знаят, че господарят им е при тях и споделя несгодите им.

— Никога няма да се върна.

— Но оттогава изминаха повече от десет години. Вече си в безопасност.

За първи път Алън погледна открито приятеля си и тъжно се усмихна.

— Може и вече да са свалили обявата за цената на главата ми, но как бих могъл да живея сам, в сянката на предците ми. А дори и да можех, не бих искал да прекарам живота си заробен в онези далечни планини.

— Баща ти загина достойно, защитавайки честта на принца.

Алън горчиво се усмихна.

— Кажи това на фамилията от Хановер. Не, животът ми в Калодън Мур приключи. Никога няма да се върна там. Нито пък искам да го направя.

Менсис се облегна назад и хвана чашата си с две ръце.

— Знам защо не искаш да се върнеш, момчето ми — убедително заговори той. — Животът ти се определя от една-единствена цел — отмъщението. Но това не е нито християнско, нито пък е нещо разумно. Може да доведе след себе си само нови беди.

Алън рязко се изправи, отиде до огъня и се подпря на мраморната лавица над камината.

— А кой друг има по-основателна причина от моята да си отмъщава? Видях как извиха зад гърба ръцете на малкото ми братче и прободоха сърцето му. Видях как майка ми, най-доброто същество, което познавах, залиня и се стопи от мъка. Видях как дома ми гореше в пламъци, как хората ми бяха прокудени от фермите си, как разпиляха и разграбиха стоката ми. Никога няма да се върна там!

Гласът на Менсис запази спокойствието и сдържаността си.

— И други пострадаха като теб. Но те останаха.

Алън извърна глава от пламъците, които му навяваха стари спомени, и се изсмя:

— Да, но те са решили да преследват човека, виновен за тяхното нещастие. Аз знам кой е той. От години следя всяко негово движение и когато настъпи удобният момент, ще си отмъстя. Само дано Бог ми е на помощ!

Промяната в лицето на Алън, което от весело и непринудено ставаше сурово и решително, винаги учудваше Менсис, независимо от факта, че се познаваха от години. Той поклати глава. Никак не се бе променил. Защо ли изобщо направи опит да го убеждава да се върне?

Алън потрепери.

— Хайде да не говорим повече за това! Как е братовчед ми? Справя ли се добре с управлението?

— О, да. Доста умело брани интересите ти. Донесох ти част от последните печалби — добави той и подхвърли една тежка кожена кесия върху масата. — Бих искал вътре да има повече пари.

Алън взе кесията и я претегли в ръка.

— Изглежда ми напълно достатъчно. Благодаря ти! Надявам се, че братовчед ми не забравя да задели част и за себе си.