— Не знам какво да правя с тази Хети? — каза един ден, по време на вечеря, Джулия, докато апатично ровеше в чинията с печена кокошка. — С всеки изминат ден това момиче става все по-небрежно. А вчера я видях да излиза от килера малко след като се разминах с Уилям, лакея, в коридора. По лицето й личеше какво бяха правили. Не мога да позволя подобни недостойни неща да се вършат в дома ми, но ако я изгоня, няма кого да сложа на нейно място. Работата е много сериозна.

Сър Бексли вдигна поглед от препълнената си чиния и изгледа жена си.

— Хети ли? Това не беше ли онази кестенява хубостница с брадавица на брадата?

— Същата. Няма как да не си я забелязал — тросна се тя.

— Виждал съм я един-два пъти. Както знаеш, скъпа, слугите са си твоя грижа. И аз нямам нищо против. В дома ни обслужването трябва да е на ниво.

— Моят мил баща, лорд Бамбридж, би казал същото.

Сър Бексли стисна устни, но потисна раздразнението си от факта, че жена му никога не забравяше да спомене титлата на баща си, когато говореше за него. Още от самото начало той бе разбрал, че така тя му намекваше, че се бе омъжила не според полагащото й се достойнство.

— Недей да изпадаш в отчаяние само защото не знаеш кой може да я замести. Преди няколко дни говорих с Кук и тя ми препоръча едно от момичетата, които й помагат в кухнята. То било толкова добро и сръчно, че Кук ме помоли да си помислим дали не бихме могли да я вземем тук при нас като камериерка.

— Наистина ли! Още утре ще поговоря с нея!

— Няма нужда, любов моя. Аз ще поговоря с нея, защото все пак тя се обърна към мен. Чакай малко. Май че момичето се казваше Мод. Да, точно така, Мод Мелингам.

— Онази дрипла, дето я прибрахме като сираче? Да, сега като ме заговори, си спомням, че тя се справя доста добре в кухнята. Чудя се защо Кук не ми е казала по-рано за нея?

Съпругът й се съсредоточи върху чинията си, защото не желаеше да припомня на жена си, че Кук ненавиждаше превзетите й маниери и никога не бе отваряла уста пред нея, освен да й отговори с едно „да, госпожо“ или „не, госпожо“. Това за момента беше добре дошло.

Джулия доволно се усмихна при мисълта как щеше да изгони Хети, а от другата страна на масата сър Бексли нетърпеливо потриваше ръце. Всичко бе станала много по-лесно, отколкото си го бе представял.

Още преди да се опомни, Мод бе изтръгната от уюта на мрачната кухня и запратена в сенчестите зали на голямата къща. Тя очакваше, че най-мъчителната част от новата й длъжност щеше да бъде да си вземе довиждане с потъналата в сълзи Хети, понесла под ръка вързопчето си с лични принадлежности. Стана обаче така, че Хети искрено я поздрави за назначението и на бърза ръка се сгоди за ковача на селото, Джими Коркоран, който от няколко месеца упорито я преследваше.

— Не позволявай на тази стара кучка да те малтретира, Мод! — й каза Хети на тръгване. — Прекалено си наивна. Дръж се на висота и не се давай на старата кобила, мисис Джулия!

— О, Хети! — говореше през сълзи Мод и здраво прегръщаше приятелката си. — Какво ще правя тук без теб? Ти беше единствената ми приятелка.

— Кук ще се грижи за теб. Винаги го е правила. Вслушвай се в съветите й, Мод. Тя знае кое как е. Кланяй се на господарката и прави каквото ти нареди. Само гледай да не оставаш насаме с господаря и всичко ще бъде наред. Да не забравиш да ми идваш на гости в селото?

Когато след няколко дни Мод прежали загубата на приятелката си, тя откри, че работата на камериерка й харесваше. Не можеше да се нарадва на новата си синя шевиотна рокля, колосаната бяла престилка, малката шапчица и тънкото шалче, с което я бяха накиприли.