|
Не можеше да се нарадва на новата си синя шевиотна рокля, колосаната бяла престилка, малката шапчица и тънкото шалче, с което я бяха накиприли. Обожаваше да работи в залите с високи тавани, заобиколена от купища красиви предмети. Усърдно полираше сребърните подноси и сервизите за чай, докато повърхността им заблестяваше като огледало и можеше да се огледа в тях, като правеше това не от страх да не си навлече гнева на лейди Джулия, а защото искрено се наслаждаваше на красотата им. Усилено наблюдаваше останалите слуги и запомняше как се изразяваха, как известяваха за някой гост или как донасяха получено съобщение, като бързо схващаше основните правила. Наблюдаваше как се подреждаше масата и какви чинии се използваха за различните ястия, приготовлявани от Кук. Не забравяше да наблюдава дори и начина, по който господарите използваха различните прибори за хранене. От зоркия й поглед не убегна фактът, че лейди Джулия загребваше по малко и винаги оставяше половината ядене в чинията си, което според Мод беше правилно. За сметка на това господарят й се нахвърляше лакомо върху храната и не оставяше дори и трошичка.
Най-щастливите й мигове бяха, когато в къщата пристигаха гости за вечеря. Тя ги посрещаше на вратата, оглеждаше дрехите им и запомняше отработения жест, с който те подаваха палтата и шапките си на чакащите лакеи. Когато сядаха на масата, тя вперваше очи в дамите. При мъжете липсваше всякаква култура, ако не се смяташе лорд Бамбридж, който никога не губеше достолепието си, дори и когато всички останали мъже започваха да се търкалят пияни под масата. Но жените! Дори само когато ги наблюдаваше, Мод имаше чувството, че е преминала цяла школа по-добри обноски. Тя не пропускаше нищо: дрехите, платовете, цветовете, грима, необичайните шапки и дълбоко в себе си се заричаше и тя един ден да се облича като тях. Един следобед, когато пристигаха гостите, поканени за някакъв рожден ден, на нея се падна да поеме тежкото палто на лорд Бамбридж. — О, ето те вече във висшето общество, Мод. Много се радвам да те видя тук. — Той приятелски я потупа по рамото. — Винаги съм смятал, че истинското ти място е тук в къщата, а не в опушената кухня. Мод свенливо се поклони и се изчерви от удоволствие, че той не я бе забравил. — Благодаря ви, сър. Много се радвам да работя тук. — Не оставай длъжна на свадливата ми дъщеря, моето момиче — каза лорд Бамбридж и запримига към нея. — Тя обича да лае, но рядко хапе. — Тя винаги се е отнасяла много мило с мен, сър — отвърна Мод, докато поемаше връхната дреха на Рамзи и надипли двете палта върху ръката си. — Ха! Имаме представа как става това, нали, Рамзи? — каза Бамбридж. — Но ти казваш това, защото си добро момиче. — Той се обърна към широкия вестибюл, а Мод се втурна да остави палтата и да ги представи, като за малко не връхлетя върху адвоката. Дребното човече я погледна, а по лицето му се изписа досада. — Съжалявам, сър — промълви Мод и се затича. Рамзи бе един от честите посетители на Торнууд, но Мод имаше чувството, че той изобщо не забелязва съществуването й. Отдавна бе решила, че това бе типична черта на адвокатите, които според господаря й съществуваха единствено за да разоряват хората или да ги измъкват от затвора. При целия този забързан ритъм на живот дори и често спохождащите я мисли за Алън Дезмънд не можеха да намалят ентусиазма й от новите задължения. Вечер, когато изморена, с изтръпнали крака се сгушваше в леглото си, образът му изплуваше пред очите й и споменът за горещите му устни, силните ръце и стройното му мускулесто тяло я пронизваше болезнено от горе до долу. Отново я налягаше мъката, че може би никога повече нямаше да го види, и все се насилваше да повтаря, че по света има и други мъже. Ето, тя имаше възможност да се движи из красивите стаи на господаря си, да се любува на изящните мебели и нямаше защо да страда. |
