Само едно нещо смущаваше безоблачното й щастие и то беше, че сър Бексли й обръщаше повече внимание от необходимото. Господарят й изпитваше истинско задоволство да я хване натясно в някоя от стаите или в мрачния вестибюл и внезапно да я сграбчи или ощипе, а после гръмогласно да се засмее, оставяйки я смутена и объркана. Отначало Мод не знаеше какво да прави в такива случаи. Тя беше благодарна на господаря си, че я бе преместил на работа в красивата си къща, но това не значеше, че в замяна трябваше да му предложи тялото си! Но как да му го обясни? Кук я беше предупредила, но със своята наивност Мод изобщо не предполагаше, че това можеше да се превърне в сериозен проблем.

Едно нещо обаче знаеше със сигурност и то беше, че няма да ги остави да се разпореждат с живота й както с Хети. Тъй като нямаше някой, който да гори от желание да се ожени за нея, като я изхвърлеха от Торнууд, тя трябваше да отиде да работи във фабриката. Не, по-добре да си има работа със сър Бексли, отколкото това. Просто трябваше да се опита да стои по-далеч от него и да се надява, че той щеше да си намери някоя друга слугиня, за да се забавлява. Това поне беше някаква надежда.

През първите няколко седмици нещата вървяха нормално. Сър Бексли й обръщаше малко внимание най-вече заради факта, че жена му не се чувстваше добре и си стоеше през повечето време в къщи. Мод усърдно си вършеше работата и се стараеше да не нарушава решението си. Проблемите й изглеждаха решени.

Господарят не беше единствената й мъка. Жена му бе тази, с която всички в къщата трябваше да се съобразяват. Лейди Джулия се бе разболяла от ангина, която само усложни и без друго не дотам приятното й благоразположение. Досега Мод търпеливо бе понасяла непрестанното придиряне на господарката си. Лейди Джулия не можеше да бъде умилостивена, защото дори човек да си вършеше задълженията с повишено внимание, тя винаги намираше повод да се заяде за нещо, което не бе наредила да се направи, но за което очакваше слугите сами да се досетят по някакъв начин. Лошият й нрав се бе отпечатал и на постоянно сбърченото й лице и Мод изобщо не се учудваше защо господарят й търсеше утеха при прислужниците. Съпружеското му ложе сигурно отдавна бе изстинало.

Въпреки че не правеше нищо, за да предизвиква нейна светлост, Мод имаше чувството, че самото й присъствие бе достатъчно, за да вбеси господарката й. Разбира се, повтаряше си Мод, тя бе злонамерена и лоша и по отношение на всички останали, но момичето все пак се надяваше, че ще си спечели някакво уважение, ако усърдно и безропотно си вършеше работата. Ставаше обаче така, че всичко, което правеше, само й докарваше още по-язвителни забележки и увеличаваше списъка на ежедневните й задължения.

Въпреки несгодите Мод продължаваше да упорства и да не се предава. Тя се блъскаше от сутрин от мрак и мълчаливо изпълняваше всичко, защото продължаваше да вярва, че лейди Джулия щеше да забележи старанието й.

— Не бъди чак толкова убедена, че всичко ще се оправи — предупреждаваше я Кук. — И аз някога бях като тебе. Тази проклета кучка, господарката, не знае що е благодарност, защото тогава няма да може да крещи, да вика и да заповядва, а всички знаем, че цялото й щастие се крепи именно на това.

— Няма значение. Аз съм решила да й докажа, че мога да служа за пример, независимо от това колко време ще ми отнеме.

Тя не каза, че искаше да се покаже достойна, за да не загуби новото си място. Всеки изминат ден се убеждаваше, че трябва да се закрепи на новото си положение с цената на всичко.

Най-накрая лейди Джулия обяви, че се чувства оздравяла и, че възнамерява на следващия ден да се поразходи извън Торнууд.