— Ах ти, никаквице! — изсъска тя. — Сигурно ти си го подмамила, въпреки че достатъчно добре го познавам, за да предположа, че му е нужен само един поглед.

— Но, господарке, аз наистина не…

— Млък! Ти си също толкова виновна, колкото и той, и изобщо не желая да слушам извиненията ти. По-късно ще реша какво да правя с теб.

Мод погледна към сър Бексли и излезе от спалнята, като си даваше сметка, че точно сега нямаше никакъв смисъл да протестира. Може би по-късно, когато уталожеше гнева си, ако това изобщо станеше, лейди Джулия можеше да благоволи да я изслуша. Но сега Мод изгаряше единствено от желанието да запрати първия й попаднал предмет по зачервената, глупашка физиономия на сър Бексли.

С пламнало лице тя нахлу в таванската стая, която споделяше с една от другите камериерки. За голямо нейно облекчение стаята беше празна. Тя заплиска лицето си в легена с вода, сякаш искаше да измие цялото огорчение и унижение, което бе изпитала, но не се получи. После се сгуши в леглото и се замисли.

Лейди Джулия се бе отнесла лошо с Хети, но гневът, който трябваше да се стовари върху главата на Мод, щеше да бъде десеторно по-голям. Ако изобщо я оставеше в къщата. Това бе смразяващо предположение, но трябваше да свикне с него. Пред нея имаше два пътя: или трябваше да намери сили да понесе опустошителното отмъщение на господарката си и да остане в Торнууд, или да си намери друга работа, преди да бъде изхвърлена като мръсно коте.

От двата варианта вторият изглеждаше значително по-добър. Но къде щеше да иде? Тя бе прекарала целия си живот в имението и знаеше твърде малко за останалия свят. Високомерието на Джулия се основаваше на факта, че малко от хората, живеещи в околностите, бяха достойни за уважение. Тези, с които общуваше, рядко я посещаваха, отблъсквани от лошия й нрав. Работата беше там, че твърде малко местни благородници прекрачваха портите на Торнууд.

С изключение на…

Но да, разбира се! Лорд Бамбридж! Вярно, че той беше баща на Джулия, но никога не се бе държал високомерно като нея. Всъщност доста често се бе отклонявал от пътя си, за да й каже няколко мили думи, дори и когато работеше като прислужница в кухнята. Може би той щеше да пожелае да я вземе на работа при себе си?

Тази мисъл я поуспокои. Сега дори не се притесняваше, че ще я върнат обратно в кухнята, само да можеше да стои настрана от сър Бексли и ужасната му жена.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че това бе единствената й надежда. Но сега нямаше да бърза. Отначало щеше да изчака, да избере подходящия момент и да се надява, че господарката й ще поуталожи гнева си. Вече нямаше значение колко лошо лейди Джулия щеше да се отнася с Мод, щом тя бе намерила разрешение в случай, че положението станеше нетърпимо.

След три дни „Стенбъри Плейърс“ щяха да пристигнат в Лондон. Докато Алън Дезмънд яздеше усамотено по пустия път извън малкото селце Пайнър, той облекчено си мислеше, че големият град вече бе съвсем близо. Турнето бе продължило твърде дълго и ги бе уморило, и той с нетърпение очакваше деня, когато щеше да окачи шапката си в своята стая в „Агнето и флагът“ и за известно време щеше да поостане на едно място.

Не можеше да каже, че си бе губил времето. В чантата до седлото му имаше три пиеси, които само чакаха да бъдат дадени за отпечатване. Смееше да мисли, че и трите бяха доста добри. В тях имаше доста хумор, язвителни реплики и двусмислени намеци, които бичуваха фамилията от Хановер и завоалирано възвеличаваха каузата на Стюартите. С голямо удоволствие щеше да ги види поставени на сцената на театър „Челси“.

Над живия плет ниско прелетя сврака и конят му нервно зачатка с копита. Алън потупа гладката му шия, за да го успокои, и той отново заситни лекия си раван.