Над живия плет ниско прелетя сврака и конят му нервно зачатка с копита. Алън потупа гладката му шия, за да го успокои, и той отново заситни лекия си раван. Мислите му отново се зареяха над ежедневните проблеми и той нахлупи шапка, за да се предпази от силното слънце.

Единственият проблем с новите му пиеси бе намирането на актриса за главната роля. Франсис бе от дълго в занаята, а външността на Кати бе откровено вулгарна, за да може да пресъздаде илюзията за младост и невинност на Пердита. Освен това двете бяха много завистливи и ако предпочетеше едната пред другата, рискуваше да си навлече гнева на две подивели котки. Явно трябваше да се поразходи из останалите театри, за да види дали нямаше нови попълнения актриси, които да наеме при себе си.

Трупата на лорд Стенбъри, помисли си той. Въпреки че добрият стар граф се грееше под лъчите на топлото италианско слънце и остави Алън да се разпорежда с делата му в Англия, неговите пари продължава да крепят актьорите. Той, разбира се, му бе оказал немалка чест, защото помогна на Алън да се занимава с нещо, което му доставяше огромно удоволствие.

Конят му следваше един път в подножието на нисък хълм, който извеждаше към главната улица на селото. Както бе и предполагал, през този горещ следобед навън имаше твърде малко хора, въпреки че в далечината се забелязваха дребните фигурки на полските работници. Той зави от главния път, повървя малко по първата тясна алея вляво и завърза коня си пред една порутена дървена врата. После мина под свода и излезе на една малка пътечка, водеща до стара средновековна църква, чиято квадратна кула се открояваше сред маранята на мързеливия следобед. Когато бе избрал това място за срещата си с братовчеда на графа, той се опасяваше да не срещнат клисаря, но по всичко личеше, че наоколо няма жива душа. Старият човек сигурно беше отишъл да дремне под някоя дебела сянка.

Меките му кожени ботуши тихо прекрачиха каменния праг. Алън бутна вратата и се шмугна в мрачната, потънала в тишина църква, като не преставаше да се оглежда. Вътре беше приятно хладно и освежаващо в сравнение с жаркия пек отвън. Алън свали шапката си и избърса с ръкав потното си чело.

Вътрешността на църквата беше като оазис на спокойствието и тишината. Той погледна каменната зала и малкия параклис и си помисли, че може би трябваше да каже някоя молитва. Само че не бе вярващ. Тишината и спокойствието можеха да заблудят някого, че всичко по света беше наред, но той знаеше, че това не беше вярно. Пред очите му заиграха неканени образи. Това не бяха сцени от хедонистичния, изпълнен с удоволствия живот на разпътния Лондон. Това бяха стари спомени, в които родната му къща бе обхваната от пламъци, където четиринадесетгодишният му брат Нийл се мъчеше да се изтръгне от ръцете на войниците, докато един не прониза с върха на байонета си сърцето му, и майка му, която виеше отстрани, докато искрицата живот у нея се превърна в ненужно бреме.

Алън потръпна и тръсна глава. Винаги изпадаше в униние при тези мисли. Семейството му отдавна бе избито и единственото нещо, което го крепеше, бе, че един ден щеше да си отмъсти. А това той никога нямаше да забрави!

Откъм вратата се чуха приглушени стъпки и той подскочи. После бързо се дръпна към потъналата в сянка стена и впери очи в мъжа, който прекрачи прага. Новодошлият носеше късо палто с качулка, която покриваше лицето му и горната част от пурпурночервената му риза, но Алън разпозна белите копринени чорапи и сребърните токи на обувките.

— Добро утро, милорд — тихо каза той и излезе от сянката. Мъжът бързо се огледа и в уморените му очи проблесна тревога.

— Ей Богу, така ме уплашихте! Не бързайте с обръщенията. Знаете, че и стените понякога имат уши.

Алън се усмихна.

— Засега съм сигурен, че сме сами. Кога се върнахте в Англия?

Двамата отидоха към закътания долен ъгъл на ниския свод, откъдето можеха да наблюдават входа, без да бъдат забелязани, и продължиха да шепнат.