Лорд Бамбридж я изгледа по-отблизо.

— Но, предполагам, тя си изкарва целия яд върху теб. И то заради онази ужасна история с господаря ти, нали?

Мод примига.

— Вие знаете ли? О, сър, аз съм невинна. Как можех да предполагам, че господарят е бил в стаята? Той ми каза, че излиза, и аз реших да използвам и да изчистя.

Лорд Бамбридж помаха с ръка.

— Няма нужда да ми обясняваш всичко това, детето ми. Достатъчно добре познавам Антъни Бексли и всичко ми е ясно. Ти си добро момиче. Изобщо не приличаш на някоя, която би предизвикала подобна авантюра.

— Да, сър. Така е. Това е самата истина.

— Но Джулия си отмъщава, като прави живота ти непоносим, нали? Типично в неин стил. Моята дъщеря никога не е могла да прощава.

— Не бих желала да говоря лоши неща за господарката, сър.

— Разбирам и това говори добре за теб. Но какво искаш от мен? Аз, разбира се, мога да поговоря с нея, но това само ще я озлоби още повече и се страхувам, че животът ти ще стане още по-тежък. Предполагам, че ме разбираш.

— Да, сър… Аз… питах се дали не можете да намерите някакво местенце за мен тук при вас, в Денкът Хол? — Стори й се, че думите й прозвучаха ужасно нахално. — Не като камериерка, сигурна съм, че си имате предостатъчно. Но аз бих се върнала и в кухнята, само и само да работя тук. Там винаги има нужда от чифт свободни ръце и аз ще съм ви благодарна и толкова признателна…

Той отново махна с ръка, после стана, заобиколи масата и отиде до прозореца.

— Бих искал да ти помогна, Мод, но е невъзможно да те взема при мен. Джулия никога няма да го позволи и въпреки че бих могъл да настоявам, това ще й създаде много неприятности. Не мога да направя това.

Мод стисна ръце и се помъчи да потисне сълзите. Тя отчаяно наведе глава и се помъчи да не се поддава на обземащата я безнадеждност, предизвикана от думите му.

— Разбирам, сър. Благодаря ви все пак, че ме приехте.

Тя зачака да бъде освободена да си ходи, но той продължаваше мълчаливо да се взира през покрития с дантелена завеса прозорец. После се обърна към нея.

— Бих могъл да те посъветвам да понесеш бремето си като добра християнка, но, честно казано, не бих искал да гледам повече как Джулия тормози невинни души като теб. Особено когато те са интелигентни и изпълнени с желание да работят и да се харесат, както правиш ти. Но, мисля, че все пак има едно разрешение. Мога да те изпратя при другата си дъщеря, за да й помагаш в домакинството.

Мод учудено го погледна.

— Вие имате и друга дъщеря?

— Да Синтия държи много на реда, но не е злобна като сестра си. Мисля, че при нея ще ти хареса, и съм сигурен, че и тя ще те хареса. Тя води много напрегнат живот и непрекъснато уволнява и наема нова прислуга. Да, мисля, че това е подходящо разрешение на проблема. Всички ще решат, че Джулия те е изпратила някъде, но малцина ще знаят къде.

Мод също не знаеше къде щеше да отиде, но не посмя да попита. Продължаваше да стои неподвижно и да свиква с новината. Лорд Бамбридж доволно потърка ръце и решително заговори:

— Ще ти дам препоръчително писмо, в което ще й обясня защо те изпращам при нея. Ще можеш ли да се приготвиш за път до една седмица? Тогава ще пристигне екипаж от Норуич и ще се опитам да ти уредя едно място.

— Екипаж? След една седмица? Ще се съгласи ли нейна светлост?

— Разбира се. Аз ще се оправя с това. Ти се върни у дома и започни да си стягаш багажа. Сигурен съм, че не е толкова много. Ще имаш нужда и от малко пари за из път.