Мод облекчено въздъхна. Сега, когато знаеше, че щеше да замине, можеше да изтърпи още цяла планина от обиди.

Рано на другата сутрин със сълзи на очи тя се хвърли в силните прегръдки на Кук, преди да се запъти към кръчмата, където екипажът за Лондон трябваше да спре, за да натовари новите пътници. С мъка се разделяше с жената, която й бе като майка през последните години, и за първи път през живота си изпита силна болка, примесена с носталгия.

— Бог да те благослови, Моди, момичето ми! — каза Кук и избърса потеклата сълза. — Бъди добро момиче и не позволявай на блясъка да те поквари!

Мод така и не можа да намери думи да каже на Кук всичко, което тази жена бе означавала за нея през последните десет години, затова просто се отпусна в прегръдките й и силно я притисна. После грабна вързопа си, обърна се и изтича от двора. На вратата се спря и помаха с ръка към старата жена, която продължаваше да стои пред прага на кухнята. Едно от крилата на горните прозорци леко трепна, тя вдигна глава и видя силуета на лейди Бексли, очертан в рамката. С едната си ръка тя придържаше дантеленото перде и я гледаше. После пусна пердето и бързо се дръпна навътре, но Мод вече бе успяла да забележи, че върху устните й бе изписана лукава усмивка. Прекалено възбудена, за да й обърне внимание, тя помаха на Кук и се затича по пътя към селото.

Пред кръчмата я чакаше Хети, която също я прегърна и й помогна да се качи на покрива на големия екипаж, където се озова притисната сред други две момичета — копие на собствената й външност: със здраво завързани сламени шапки, наметнати с шалове и здраво стискащи вързопите с оскъдните си принадлежности в скута си. Мод помаха с ръка, когато екипажът потегли сред облак от прах след изсвирването на дългия рог. Тя гледаше как зад гърба й постепенно изчезваха познатите сламени покриви и прихлупени къщурки, обширните зелени ливади, оградени с жив плет, и високите купи сено. В очите й напираха сълзи, защото знаеше, че всичко това оставаше в миналото й, но се опита да не плаче.

Когато пейзажът започна да се променя и да става по-непознат, страстта й към приключенията надделя и тъгата се смени с приповдигнато настроение. Тя беше млада, здрава и красива, а в чантичката си носеше препоръчително писмо, което щеше да й осигури надеждно място в големия град. Някъде далеч зад лъкатушещия път, зад който се намираше Лондон, най-вълнуващото място в света, Мод Мелингам щеше да открие единствения мъж, когото някога бе обичала, и, с малко късмет, своето място и призвание в живота.

По време на третата смяна на конете тя откри брошката. Беше здраво увита в една дантелена кърпичка, която бе много по-фина от нейните собствени. Тя напипа необичайния твърд предмет и се скри в най-тъмния ъгъл, за да види какво беше. Когато погледна към красивата вещ в дланта си, само възкликна от учудване. Златните орнаменти блещукаха, а червените камъчета хвърляха причудливи отблясъци дори и в потъналия в мрак ъгъл. Мод бързо я загъна и я пусна в торбата си. После се сгуши на най-задната седалка и се умисли.

Откъде ли се беше взела? Със сигурност не беше нейна. Тя така и не можа да си обясни как бижуто бе попаднало в чантата й, но изведнъж мозъкът й се озари от едно ужасяващо предположение. Сигурно самата лейди Джулия го бе сложила вътре. Но не водена от доброта или от щедрост, а за да я обвини в кражба и да я върне обратно в Торнууд. Това бе типично в неин стил. Кражбата се наказваше с бесилка и нейна светлост с голямо удоволствие щеше да я прати на въжето.

Това бе ужасно, но не чак толкова, че да успее да помрачи ведрото й настроение от прекрасния ден. Тя натъпка ужасния предмет дълбоко в чантичката си и реши да го държи там, докато стигне до Лондон. Когато пристигнеше, първата й работа щеше да бъде да го изпрати с пощата обратно в Торнууд.