Той сложи ръка на рамото й и я поведе към вратата. Мод гледаше с широко отворени очи усмихнатото му лице.

— И все пак, сър, закъде ще трябва да пътувам? Къде живее мис Синтия?

— О, нима не ти казах? Тя има лятна къща в съседното графство, но основният й дом се намира в Лондон и тя прекарва в него по-голямата част от времето си. Там ще те изпратя. В Лондон!

Докато изминаваше обратно седемте мили, които я деляха от Торнууд, Мод имаше чувството, че лети. Лондон! Това бе много повече, отколкото някога си бе мечтала, или дори се бе осмелявала да мечтае! Тя ще живее в този вълнуващ и прекрасен град, в уютния дом на лейди Синтия и ще има предостатъчно време, за да потърси Алън Дезмънд. Той й бе споменал, че трупата му отива натам. Сигурно щяха да са й нужни няколко седмици, но тя със сигурност щеше да го открие, шестото й чувство работеше безпогрешно.

Дано само лейди Джулия да я пусне да си отиде. Водена от чиста злоба, тя като нищо можеше да откаже на баща си. Ако го направеше, Мод отчаяно си мислеше, че животът й нямаше да има никакъв смисъл.

През следващите няколко дни тя продължи усърдно да изпълнява задълженията си, опитвайки се да не привлича вниманието с нищо, а когато оставаше сама в стаята си, внимателно преглеждаше вещите си, за да реши какво да вземе със себе си. Багажът й бе твърде оскъден. Имаше една свястна рокля, два груби изкърпени шала, един малък пръстен от майка си и няколко други дреболии.

Бе сигурна, че лорд Бамбридж е споделил плановете си с дъщеря си, защото лейди Джулия се постара да почерни колкото се може повече последните й дни. Когато един ден преди края на седмицата тя я повика във всекидневната, за да я информира, че на следващия ден може да замине, думите с мъка се откъсваха от езика й.

— Това е много повече, отколкото заслужаваш, пропаднало момиче. Надявам се, че го осъзнаваш! Би трябвало да паднеш на колене и да благодариш на Бога за това, че баща ми има добро сърце, защото ако го оставеше на мен, ти никога нямаше да получиш подобно благоволение.

— Да, мадам — прошепна Мод, защото бе повече от убедена в последното.

— Но татко както винаги знае какво е най-доброто за семейството и затова ти трябва да си отидеш. Ако останеш тук, винаги ще представляваш изкушение за малодушния ми съпруг. Фабриката би била по-подходяща за теб, но татко никога не би изпратил някого там. Понякога си мисля, че това негово съчувствие ще го погуби.

Мод се опита да не я слуша и се помъчи да не издава колко бе щастлива. Ако мадам Джулия си помислеше, че Мод се страхува от заминаването си в големия град, тя щеше да бъде по-склонна да я пусне, защото щеше да го възприеме като един вид наказание.

Изведнъж усети, че Джулия бе млъкнала, а омразата в очите й беше толкова силна, че момичето се уплаши да не би случайно да бе прочела мислите й.

— Мислиш се за много хитра, нали? Знам какви са момичетата като теб. Използвате младостта и красотата си — докато ги имате, — за да изкопчвате услуги от глупавите мъже като моя съпруг и баща ми. При мен тези неща не важат. И ако сега си мислиш, че най-сетне си се отървала от мен, съм длъжна да ти заявя, че грешиш.

Под студения поглед на Джулия Бексли щастието на Мод започна да се стопява. Ако тази вещица в момента ядеше лимон, едва ли щеше да изглежда по-кисела. Мод реши да не й позволява да мисли, че се е огънала под смразяващия й гняв, затова изправи рамене и вирна брадичката си.

— Това означава ли, че не ми се разрешава да замина?

Джулия помаха с тънката си ръка.

— Не. Татко каза, че трябва да заминеш, и ще заминеш. Освен това предпочитам да не те виждам в къщата си. Порочното поведение рано или късно си намира майстора.