— Вие? Но вие сте такава дама!

— Научих се да бъда такава, но не съм родена дама. Всъщност бях кухненска прислужница, преди да стана камериерка. Така че, виждаш, била съм по-долу и от теб. И имах господарка, пред която мадам Клоден изглежда като Добрата фея.

Усмивка озари кръглото лице на Мими.

— Може би затова изглеждаме почти приятелки.

— Да. Приятелки. — В един миг тя изучаваше лицето на момичето, като все още се питаше дали не я примамва в някакъв капан. — Добре, Мими. Ако ще бягаме от Нова Франция, трябва да сме по-умни от всякога и да се държим един за друг. Щом наистина искаш да дойдеш, не възразявам.

— О, merci, мадмоазел. Ще ви помагам както мога.

— Вероятно, ако й кажа, че ще те взема с мен утре вечер, Клодет ще ми позволи с много по-малко подозрения.

Все пак тя реши внимателно да наблюдава малката си камериерка.

На следващата вечер Мод избра най-обикновената от всички рокли, които Клодет и бе предоставила. През деня тя подготви почвата, като на няколко пъти се оплака от главоболие.

— Можем и да не ходим на това соаре у интенданта Биго довечера — предложи Клодет, поглеждайки подозрително Мод.

— Не, няма да допусна малко главоболие да ме лиши от удоволствието ми. Нито пък вас от вашето.

Тъй като Клодет очакваше Мод да поиска да остане вкъщи, а тя да отиде сама на приема, Клодет се успокои. Вечерта поеха в карета, наречена cleche, всяка с придружаващата я камериерка и по-възрастната дама доволно се усмихваше, че ще може да държи Мод под око.

Градският дворец на Биго бе по-стар от замъка му в гората Сен Шарл, но бе прекрасно обзаведен с всичко, което крадените пари могат да внесат от Франция. Светлини блестяха от канделабри във всяка стая. Бе сервирана великолепна вечеря, виното се лееше щедро, а малък оркестър свиреше в една от по-големите гостни и предлагаше на желаещите да танцуват от изискан менует до провинциален рил. Мод се движеше из стаите, флиртуваше с офицерите и даваше вид, че се забавлява много добре. Само от време на време слагаше ръка на челото си, когато получаваше пристъп на болка. Когато се убеди в загрижеността на всички заобикалящи я, тя разреди пристъпите.

Щом часът наближи десет, тя сдържа нервността си и отиде да потърси Клодет, която се бе развихрила в игра на пикет. Вървеше й, защото бе заложила високи суми и в момента печелеше. Мод се зарадва на това, тъй като при тези обстоятелства тя нямаше да поиска да напусне масата.

— Страхувам се, че главоболието ми се влошава — съобщи й Мод, като я потупа по рамото. — Наистина ми се иска да си отида вкъщи и да си легна. Желаете ли да тръгваме?

Клодет едва вдигна поглед от купа монети на масата.

— Да тръгвам ли? Ха, момиче, не виждаш ли, че печеля? Няма да е честно да напусна сега.

Мод вдигна поглед и видя вперените в нея студени очи на Превалоа, застанал зад стола на дьо Буганвил.

— Действително изглеждаш малко бледа, момичето ми. За мен ще е удоволствие да те придружа до вкъщи — прибави той небрежно.

Клодет откъсна очи от картите и погледна и двамата.

— Не е необходимо, Иполит. Мими може да придружи нашата Мод. Но, всъщност, момичето ми, защо не почакаш още малко, ще се приберем заедно.

Мод се олюля на краката си и се хвана за масата, за да не падне.

— Мисля, че няма да мога. Надявам се само да не е начало на някаква болест…

— Милостиви небеса, Клодет — възкликна състрадателният домакин. — Нека бедната девойка отиде да си легне. Не можем да допуснем нашата любима певица да се разболее, нали?

Клодет постави картите си на масата.

— Може би трябва да си тръгвам…

Чу се хоров протест от страна на другите играчи, решени да си върнат това, което бяха изгубили.