— Но как успяхте! — попита Мод, като гледаше и двамата, сякаш бяха духове, а не истински хора.

— Ще ти кажа, но първо, Джеръми, би ли отишъл да пазиш отвън? Мисля, че още не сме готови да се показваме.

— Изглеждаш точно като онези френски трапери, които идват в Квебек от горите — отбеляза Мод, като докосна брадата на Алън. — Но Шевалие дьо Превалоа е тук, спомняш ли си го? Той може да те познае.

— Знам. Затова трябва да бъдем предпазливи.

Джеръми й намигна.

— Мисля, че ще тръгвам. Алън, съветвам те да ме последваш. — Отдалечавайки се, той се блъсна в Мими, която още се взираше в тях и се опитваше да разбере какво става. — Може ли да се вярва на това момиче? — запита той Мод.

— Вижте какво, сър — във френския на Мими се долавяше възмущение, — аз не дрънкам, още повече, за да навредя на моята господарка, която е толкова добра с мен!

— Тя е добро момиче — отвърна Мод. — Това са двамата ми най-добри приятели — обясни тя на Мими. — Англичани са и никой не трябва да знае, че са тук.

Мими, която вече бе заключила, че Алън й е нещо повече от добър приятел, се усмихна.

— Тайната ви ще бъде запазена, мамзел.

Когато Джеръми се измъкна, тя сграбчи Алън и го притисна здраво, като се наслаждаваше на допира на силното му тяло, на топлите му ръце, които се плъзгаха вълнообразно по гърба й, докато устните му докосваха бузата и шията й. Сърцето й заплашваше да се пръсне от радост.

— По-добре да не се увличам прекалено с това, защото няма да мога да си отида — прошепна Алън в ухото й, докато езикът му обхождаше меките заоблени краища. — Бога ми, но толкова е приятно с теб. Имаше време, когато си мислех, че никога няма да мога да те държа така в ръцете си.

Мод се отдръпна и се загледа в обгорялото му лице.

— Бях престанала да се надявам. Сигурна бях, че си мъртъв. Как, за Бога…

Бе прекъсната от Мими, която високо прошепна:

— Някой идва, мадмоазел.

Преди да успее да довърши, на вратата бодро се почука и се чу гласът на Клодет.

— Мод, cherie, добре ли си? Теб най-много те засяга…

— Мими, задръж ги за малко — прошепна Мод, като забута Алън към огромния дървен шкаф, опрян до стената. Бе претъпкан с костюми, но той успя да влезе вътре и да се скрие между тях. Мод отново се промъкна до леглото, а Мими отвори вратата само колкото да може да надникне.

— Мадмоазел почива — бе единственото, което успя да каже, преди Клодет да я изблъска настрани и да влезе в стаята, следвана от Превалоа.

— Какво ти стана, момичето ми, защо припадна така на сцената? А когато не излезе повторно при аплодисментите, ужасно се разтревожихме!

— Бях… толкова нервна, не бях яла нищо цял ден и предполагам, че накрая ми се е отразило. — Тя уморено постави бялата си ръка на челото, но се изправи до седнало положение, когато видя как Превалоа смръщено и подозрително оглежда стаята. — Сега съм много по-добре, наистина — продължи тя, като спусна крака от леглото. — Хайде да тръгваме. Губернаторът уреждаше прием след представлението, нали?

Клодет се наведе и постави ръка на челото й.

— Глупости. Още изглеждаш отпаднала. И не губернаторът, а граф дьо Буганвил дава приема. Ще прояви разбиране, ако малко закъснееш. Когато пристигнем, ще изпратя каретата за теб.

Мод затаи дъх, когато Превалоа отвори гардероба и му хвърли бегъл поглед. Щом отново го затвори, тя каза бодро:

— Много мило от ваша страна. Сигурна съм, че дотогава ще се оправя.