Вратата се затвори след нея.

— Е — рече Мод гласно, — поне не отказа!

Накрая мадам Клоден наистина се съгласи, отчасти, за да държи Мод възможно повече в компанията на офицерите отчасти, за да й намира занимание.

— Разбира се, трябва да се вземе разрешение от църквата, но това няма да е трудно. Католиците демонстрират склонност да бъдат толерантни към театъра.

За разлика от квакерите и презвитерианците, помисли си Мод като си спомни за Филаделфия.

Както можеше да се очаква, младите френски офицери с ентусиазъм приеха идеята и с тяхна помощ една малко използвана плевня бе превърната в театрална зала, с ниска сцена сандъци за декори, разположени отстрани, и две малки гримьорни отзад. Техника нямаше, но Мод не се съмняваше, че щяха да измислят нещо, когато възникне необходимост.

Скоро бе толкова заета с театъра, че забрави, че се намира в Квебек против волята си. Мадам Клоден още настояваше да живее в нейния „дворец“, както наричаха по-изисканите къщи в Квебек, и често да я придружава на обществени изяви. Въпреки това Мод се възползваше от всеки свободен миг, за да поеме по тесните улички към театъра, и там да планира, да рисува, да репетира — дейностите, които изискваше представянето на една постановка.

Когато поопозна града, тези разходки й станаха много приятни. Той бе достатъчно малък, за да започне да разпознава лицата, които срещаше по пътя си — симпатични собственици на магазини, свещеници в строгите си облекла, схоласти от семинарията, монахини от манастира Урсулин и неизменно, войници. Вече различаваше белите униформи на френските редовни войници от Квебекските сили на реда и моряците от колониите. И трите подразделения не изпитваха помежду си нищо друго, освен презрение, отношение, което й бе добре познато от времето, прекарано сред английски и американски войници в Олбъни. Човешката природа си оставаше същата, независимо под кое знаме се биеха.

Бе й приятно, когато я разпознаваше елитът на града: губернаторът Вандрьо и кимваше с покритата си с пера шапка, щом минеше покрай нея в каретата си, с изрисуван на нея герб. Поздравяваха я също интендантът Биго, търговският и финансовият управител на колонията. Двамата мъже бяха натрупали незаконни богатства, облагодетелствани от постовете си, бе я уведомила Клоден, но това го имаше и в Англия.

Мод скоро стана позната гледка, вървейки по тесните улици с камериерката Мими по петите си. Все повече Мими се отдаваше на задълженията си, за облекчение на двете жени. Бе станало почти случайно, когато една сутрин момичето влезе в стаята на Мод, за да й донесе шоколада, като държеше главата си извърната на една страна, за да скрие дългия червен белег на бузата си. Щом Мод я запита, тя призна, че по невнимание е изпуснала сребърната лъжица на мадам Клоден на килима и мадам я е ударила. Това й се стори толкова несправедливо, че на момента реши да поиска услугите на момичето. Когато Клоден се съгласи, Мод започна да води Мими в театъра, където нейната помощ бе неоценима и никой не се интересуваше дали изпуска нещо или не.

Първата пиеса, комедия от мосю Волтер, трябваше да бъде изнесена два месеца след като възникна идеята за театъра. Втората, седмица по-късно, бе написана от един офицер, също комедия, която осмиваше местните жители на Нова Франция. В нея имаше обичайните бръщолевещи глупаци, разменена самоличност, влюбени рицари, бърборковци и дръвници, които бяха неотменна част от всяка комедия. Мод работеше с Мими над френския си и само се надяваше губернаторът и другите от местен произход да не се засегнат от грубия хумор на пиесата.

Първото представление бе посрещнато с голям ентусиазъм. Два дни по-късно Клоден настоя Мод да я придружи на едно от увеселенията, уреждани от интенданта Биго в огромния му каменен замък на брега на реката Шарл, извън града. Това бяха събирания на висшето общество, но за Мод те бяха изморителни и тя предпочиташе да си остане в къщи, за да си разучава репликите от втората пиеса.