Току-що бе привършила една игра на лантурлу и бе станала, за да напусне игралната зала, когато усети как някой стисна ръката й. Извърна се и видя до себе си Иполит дьо Превалоа.

— Цяла вечер се опитвам да те хвана сама — промърмори той, като я буташе по посока на отворената врата на терасата. — Изчакай ме за минутка.

— Не мисля, че Клоден ще одобри това — отвърна Мод ловко и се опита да освободи ръката си.

— Но тук е топло. Виж се как си зачервила бузи. Глътка свеж въздух ще послужи като добро извинение.

Наоколо имаше твърде много хора, така че Мод реши да не прави сцена и му позволи да я заведе на терасата. Все пак бе достатъчно безопасно. Нямаше да се отдалечават от стаята, а там наистина бе топло.

Тя застана до каменния парапет, като си правеше вятър, и усещаше как очите му я изгарят. Сега, когато вече бяха отвън, нощта не й се струваше така топла. Всъщност във въздуха определено се усещаше хлад, признак за смяна на сезоните.

Превалоа сякаш прочете мислите й.

— От тази приятна вечер никога няма да отгатнеш колко студени са зимите тук — каза той небрежно.

— Наистина ли са студени?

Той се изсмя кратко и горчиво.

— Това се подразбира. Казвали са ми, че тук осем месеца има лед и сняг, а студовете сякаш никога не свършват. Това е най-трудното условие за живот по тези места, затова моята страна никога не е успявала да примами толкова заселници тук, колкото има в английските колонии. Е, да — продължи той иронично, — но аз не съм те довел тук, за да говорим за времето или за политика.

Тя го погледна право в очите.

— Защо ме изведе тук?

Той се облегна на парапета и скръсти ръце на гърдите си.

— Вие двете се мислите за много умни, нали? Клодет ме мотае непрекъснато. Но накрая няма да успеете.

— Не знам за какво говориш.

— О, мисля, че знаеш. Забавлявай се със своите офицерчета с блеснали очи и си играй на театър. Радвай се на обществото, докато можеш. Искам да те имам само и единствено за себе си, и ще те отведа някъде, където никой няма да ни се бърка. Не се предавам лесно, мадам. Изобщо не се предавам.

Мод се обърна към вратата.

— Ако си свършил, можем да се върнем при останалите.

Той не помръдна.

— Не забравяй какво ти казах, мис Мейкджой. Някой ден, когато мислиш, че си в пълна безопасност, когато бдителността ти е приспана, аз ще се появя и ще те отведа със себе си.

— Точно това никога няма да забравя, монсеньор кавалер — отвърна тя, като леко тръсна ветрилото си и се запъти обратно към салона. Само преди няколко минути той й изглеждаше горещ, сега й се струваше наистина студен. А дали това не бе отражение на мраза, който думите му бяха предизвикали в нея.

Те я преследваха през следващите дни, докато втората пиеса се подготвяше за тържествената си премиера. Авторът, млад, върлинест капитан от Прованс, бе така развълнуван и нервен, сякаш малката му пиеса щеше да се представя в Comedie Francaise. Той търчеше насам-натам, за да види как вървят нещата навсякъде, но единственото, което успяваше да направи, бе да се пречка на всички, докато накрая Мод усети, че се заразява от нарастващата му паника. Като се прибави и безпокойството, причинено от думите на Превалоа, това бе достатъчно, за да върне предишното й отчаяние; все пак тя се пребори със собственото си униние, решена да покаже добро представление.