— Уф — изпухтя Клодет и махна с ръка, без да обръща внимание на сълзите, които се застинаха от очите на младата жена. — Една жена е нищо без мъж, а в Квебек има доста хубави мъже. Още щом ви представят в обществото, вие ще се увлечете по някого, гарантирам ви, и колкото по-бързо, толкова по-добре. Нищо не помага да се забрави една любов така, както новата любов.

Мод се обърна и се загледа през прозореца. Колкото и да не бе съгласна с думите на мадам Клоден, тя усещаше, че ще се почувства по-добре, ако допусне до себе си някой друг. Може би в крайна сметка бе по-приемливо да прелиташ безгрижно от един любим на друг, отколкото да обречеш цялото си сърце на определен човек, защото когато той си отиде, отнася със себе си част от самата теб.

— А сега — продължи Клодет, като, волно или неволно, царствено пренебрегваше вълнението на Мод — аз се чувствам доста уморена. Мими ще ви покаже вашата стая — малката гостна на горния етаж — и ще ви помогне да се настаните. Довечера съм поканила няколко души за вечеря и искам да им направите добро впечатление. Ще говорим за това по-късно.

Тя разклати малкото стъклено звънче и камериерката, която я бе посрещнала, се появи в стаята. Мод я последва нагоре по стълбите до мъничка, но чиста и спретната спалня. Една рокля лежеше на леглото и златистата и материя проблясваше на меката светлина, идваща през спуснатите завеси на прозореца.

— Какво е това? — попита Мод, като прокара ръка по блестящата тъкан.

— Това е роклята, която мадам иска да облечете довечера. Ако мадмоазел благоволи да я пробва сега, ще мога да повикам шивачката да я преправи. Мадам Клоден заяви, че трябва да изглеждате съвършена.

— Мадам мисли за всичко.

Внезапно обезкуражена, Мод извърна глава и се загледа през прозореца към потъналата в зеленина градина долу. Откакто напусна Монреал, бе пленница, а и сега не бе по-различно. Наистина обстоятелствата бяха по-благоприятни, но все пак се намираше в плен. И не виждаше начин да се измъкне.

— Мадмоазел не харесва роклята? — попита Мими колебливо.

— О, напротив… прекрасна е. Изпратете да повикат шивачката. Ще я пробвам.

Липсата й на ентусиазъм бе очевидна.

— Много е красива — отбеляза Мими, опитвайки се да я развесели. — А яката ще отива така добре на златистата коса на мадмоазел.

Мод с ирония си помисли, че дребната прислужница би продала душата си, за да облече такава пищна рокля. Някога сигурно и тя би го направила.

— Да, права си. Такава прекрасна рокля не съм носила досега. — Тя я вдигна пред очите си и я огледа. Роклята заблестя на светлината като водопад от златен прах. — Отдавна ли си при мадам Клоден, Мими?

Кръглото лице на момичето се смекчи, когато се усмихна.

— О, да. Маман бе камериерка на нейно благородие във Франция. Когато мадам дойде в Нова Франция, тя взе и мен, тъй като пътуването щеше да е много трудно за маман.

— Харесва ли ти Нова Франция?

Мими започна да оправя диплите на роклята.

— Oui, мамзел. Щом свикнах да срещам тези страшни диваци по улиците, а също и тези груби coureurs de bois. Войниците обаче са нещо съвсем друго.

— Сигурно си имаш любим сред тях?

— Не, мамзел. Имаше един… Андре. Но той отиде да се сражава при Форт Корийон и там го убиха.

— О, съжалявам. Англичаните ли го убиха? — прибави тя предпазливо.