Последният роман на Шарлот Ленъкс, подвързан с тъмночервена кожа с позлатени краища, я привличаше като магнит. Имаше нова история на Римската империя и чудесно подбрана колекция от карти на Северна Америка. Това би било много интересно, помисли си тя, след като самата бе пропътувала големи разстояния из Нова Англия и Нова Франция.

За момент отново се пренесе в сребристото безбрежие на залива Свети Лорен и изоставения град Луизбърг. Френската крепост скоро бе паднала под атаките на англичаните и разрушените й сгради и почернели останки нямо свидетелстваха за жестоките бомбардировки и обсади, които бе понесла. Не съжаляваше, когато намериха толкова бързо кораб за Ню Йорк. Сега се чувстваше така, сякаш бе обходила целия свят, макар и да знаеше, че не е.

Романът я съблазняваше, но щом погледна в чантата си, реши да запази монетите, които имаше. Животът им още бе твърде неуреден, за да си позволят да харчат пари за друго, освен за най-необходимото. Алън настояваше, че трябва да живеят скромно, докато не получи превод от агента си в Шотландия.

Стаите, които бяха наели в къщата на фрау Квадман на Мейдън Лейн, бяха удобни, но много обикновени и единствено фактът, че наскоро венчаните Джеръми и Мими живеят от другата страна на коридора, ги правеха поносими. Все пак трябваше да издържат, докато мистър Бенет организира театър, за да могат отново да си вадят хляба.

Тя се уви по-здраво в наметката и се усмихна. Какво значеха някакви лишения, щом Алън бе до нея? След като помисли, че завинаги го е изгубила, бе истинско небесно щастие да влезе в стаята и да го види, седнал на стола, как вдига поглед към нея, усмихва се и протяга ръце да я привлече на скута си. Да лежи в прегръдките му, да чувства устните му, които се плъзгат по лицето, гърдите, тялото и… какво повече можеше да желае? Може би брак, но тя все още отказваше да обмисля този въпрос. Когато Джеръми настоя двамата с Мими да бъдат венчани от капитана на кораба по пътя за Ню Йорк, Алън я помоли да направят двойна сватба. Ала тя още не можеше да се отърси от мисълта, че ако се ожени за нея, той ще се лиши от възможността да намери благородна, богата съпруга, която да му даде безгранична сигурност и шанс. Обичаше го прекалено много, за да се изпречва на пътя на неговия напредък. Дори когато той възразяваше, че аргументите й са нелепи, тя държеше на своето.

Дълбокият звън от кулата на Тринити й напомни, че закъснява и Алън сигурно ще се пита къде е. Тя затегна кесията си и загръщайки се по-плътно в пелерината, забърза надолу по улицата. Можеше и да беше студено, но на душата й бе топло.

Навела глава срещу вятъра, тя не видя мъжа, идващ право срещу нея. Когато завиваше зад ъгъла, тя се блъсна с него и прикова тънката му, облечена в черно фигура към стената.

— О, драги господине… простете… — каза тя и посегна да му помогне да възстанови равновесието си.

— Няма нищо… всичко е наред… не се притеснявайте… — промърмори мъжът, като намести шапката си и изтупа снега от раменете си. Вдигна поглед и видя, че тя го наблюдава.

Мод ахна. Почувства как кръвта се оттегля от лицето й и очите й се разширяват, и тя отстъпи.

И двамата замръзнаха, приковали очи един в друг.

— Мили Боже… — измърмори мъжът.

— Не! — възкликна Мод, отстъпи още една крачка назад и залитна. — Не…

Обърна се и побягна по улицата, без да забелязва подплашените коне, които се дърпаха в поводите си, не чуваше и виковете на коларите. Тичаше слепешком, долавяйки зад гърба си виковете на мъжа; безразлично й бе къде отива, искаше само да се смеси с тълпата. Продължаваше да тича, прекоси една алея, после сви по някакъв път, докато се увери, че се бе изгубила сред тълпата от коли и пешеходци. Бе забравила вятъра и студа. Сега единственото важно нещо бе да избяга.