Час по-късно тя се отправи към кръчмата „Кралският герб“, където се надяваше, че Алън още я чака. Вътре бе сумрачно, топло и задимено, носеха се силните, привлекателни миризми на ядене и пенеста бира.

С облекчение забеляза Алън, който седеше в едно сепаре, пушеше глинена лула и се бе зачел в някакъв лист на светлината на двойния свещник. Промъквайки се до него, Мод се опита да спре треперенето на тялото си, за което знаеше, че не е само от студ.

Той повдигна глава от листа и очите му загрижено се присвиха.

— Къде беше? Помислих, че нещо ти се е случило.

— Така е.

— Скъпа — каза той и улови ръцете й. — Измръзнала си. И си толкова бледа, сякаш си видяла призрак.

Мод едва-едва се усмихна.

— Видях призрак. О, Алън…

Очите й се напълниха със сълзи. Той си наведе по-близо и каза ниско:

— Не Шевалие дьо Превалоа, нали?

— Не — поклати глава тя. — Не него. Нещо по-лошо. Адвоката Рамзи!

Алън се засмя с облекчение.

— Сигурно си се заблудила. Адвокатът Рамзи тук, в Ню Йорк? Невъзможно.

— Той беше. Дори ме позна. О, Алън, знам, че ме е проследил дотук, за да ме върне обратно в затвора Нюгейт. Онази ужасна брошка! Не можах да я върна, а лейди Джулия е такъв човек, че ще иска отмъщение до края. Знам само, че тя го е изпратила след мен!

— Успокой се — каза той и вдигна ръката й до устните си. — Това звучи прекалено невероятно.

— Може ли да го направи? Може ли да ме арестува за нещо, което съм направила в Англия?

Алън се намръщи.

— Е, сигурно може. Да живееш в колониите е почти същото като да живееш в Англия. Но не мога да повярвам…

— Истина е. Знам, че е истина.

— Ето — каза той и побутна чашата си с топъл сайдер към нея. — Пийни си. Ще те успокои, докато аз измисля някакъв начин да се справим с положението.

— Искам да се приберем при фрау Квадман. Единствено там се чувствам сигурна.

Той я накара да изпие няколко глътки, после се съгласи, че е най-добре да се върнат в стаите си.

Сложил успокояващо ръка на рамото й, той я поведе към изхода, където, застанал зад масивен дървен тезгях, съдържателят сумираше парите от сметките. Докато Алън се разплащаше, Мод стоеше до вратата и не забеляза кога тя се отвори и вътре влязоха няколко души, като преди това изтупаха натрупания сняг по ботушите си. Тогава тя вдигна поглед и ахна.

— Какво, по… — възкликна Алън, когато тя се спусна към него и се скри като зад щит зад тялото му.

— Мод Мелингам! — извика Рамзи и се втурна към нея. — Най-после!

— Алън… Помощ! — каза тя, скрита зад него. Той веднага проумя какво става и пристъпи напред към хилавия адвокат, препречвайки пътя му.

— Мис Мелингам не е направила нищо лошо. Нямате право да я тормозите. — Той блъсна мъжа назад. — Оставете я на мира!

— Да я тормозя ли? — попита адвокатът и се отдръпна извън обсега на дългата ръка на Алън. — Да я оставя на мира?

— Не можете да ме арестувате — извика Мод от мястото си. — Не съм вземала онази брошка. Някой я бе сложил в кесията ми и аз трябваше да я продам, защото ми трябваха парите. Но не съм я откраднала, не можете да ме арестувате за това.

— Да ви арестувам? Защо пък трябва да го правя?

— Не съм я откраднала… — Мод отчаяно повиши глас.

— Чакай малко — намеси се Алън, като я улови за раменете.