— Почакай! — каза тя и го измъкна от пръста си. — Трябва да върна това. Не искам да мислят, че съм крадла.

— Ти си го заслужи тази вечер.

— Не. Тя ще го използва, за да ме обвини. Няма да се бавя.

Почувствала прилив на сили, прекрачи прага на спалнята на Елиза и видя едно ковчеже върху една от масите. Без да обръща внимание на тежкото дишане, долитащо откъм леглото, тя отвори едно от чекмеджетата и пъхна пръстена вътре. Когато понечи да го затвори, изведнъж й се стори, че вижда едно познато бижу. Тя леко извика и го извади.

— Какво има? — прошепна Алън, който я чакаше до вратата. — Трябва да побързаме.

— Брошката ми! Брошката на лейди Джулия! Но това означава, че…

Тя хвърли един унищожителен поглед към похъркващата фигура и трескаво започна да дърпа чекмеджетата едно по едно. В последното откри това, което търсеше.

— Ето го и писмото на лорд Бамбридж. Ах, тази подла стара дрипа! Значи тя е била тази, която ме е ограбила! Интересно, къде ли е скрила парите ми?

Този път Алън дойде и я хвана за ръката.

— Едва ли са тук. Тях няма да можеш да си върнеш. Хайде, трябва да се измъкнем оттук, преди някой от тях да се е събудил и да вдигне тревога.

Мод с нежелание се съгласи. Стигаше й, че си бе върнала обратно брошката и писмото. Тя се спря само за да свали въжето на едно от пердетата и да привърже полата си, и бързо последва Алън във вестибюла. Двамата безпрепятствено се промъкнаха до салона и бързо се шмугнаха зад завесата на подиума.

— Започвах да се безпокоя за вас — сухо отбеляза Джеръми. — Още няколко минути и бях решил и аз да опитам от насладите, предлагани в тази къща.

— Нямаше да ти хареса, повярвай ми — отвърна Алън.

Докато те бяха горе, Джеръми не си бе губил времето напразно. Всички атрибути от представлението бяха сгънати, прибрани и завързани, готови за отнасяне. Алън повдигна капака на един от големите кошове и извади няколко кадифени завеси.

— Това ще свърши работа.

— Вътре ли трябва да вляза? — колебливо попита Мод.

— Това е най-разумното разрешение. Скачай!

Нямаше време за протести. Тя подхвана полите си и се опита да вдигне единия си крак, но не се получи.

— Трябва да се отървеш от тази рокля. И без това вече е скъсана. Свали я!

Мод се смути, но свали роклята и остана само по риза и долна фуста. Изведнъж усети как тялото й задиша по-свободно. Тя пъргаво се намести в коша, а Алън покри главата й с едно от пердетата и затвори капака.

— Не се притеснявай, миличко. Ще го носим внимателно — каза той и леко потупа капака над главата й.

Вътре беше доста задушно, но Мод запази мълчание и чу как двамата мъже започнаха да пренасят останалия багаж до входната врата. Нея я взеха последна и въпреки успокоенията на Алън, грубо дотътриха коша до останалите. Тя обаче не пророни нито дума. Когато най-накрая свършиха с пренасянето, тя реши, че входната врата се отвори, защото през плетените стени я прониза хладен въздух. После чу и гласа на Джек Смърк.

— Тръгвате си, значи. Време беше. Колко ви плати мадам за шарлатанствата?

— Я по-добре си дръж езика зад зъбите — скастри го Джеръми. — Аз съм артист. Артист-илюзионист.

— Артист, дрън-дрън. Всичко е лъжа и измама. Много добре знам какви сте вие, актьорите! Заслужавате всички да ви обесят на Тайбърн Хил.

Тя чу как Алън тихо каза:

— Ще проверявате ли вещите ни? Или желаете да видите дали не сме отмъкнали сребърните ви сервизи?

— Не.