Мод извърна лице от настоятелния му поглед.

— Това звучи абсурдно.

— Добре — каза Алън, вдигна ръцете си и се отдели от нея. — Щом предпочиташ да останеш слугиня, няма да ти се меся. Утре ще те заведа в дома Уилшайър и ще те оставя там.

— Защо се ядосваш?

— Не се ядосвам, само съм разочарован.

Тя плахо се изправи и се приближи към него.

— Затова ли ми помогна да избягам от вертепа? За да ме вземеш в трупата си?

Той я погледна и чаровно се усмихна.

— Не. Помогнах ти, понеже ти наистина се нуждаеше от помощ, и наистина ми е неприятно да ти се меся в живота. Трябва да правиш това, което считаш за най-правилно.

Мод се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, че ме спаси. Остави ме да помисля малко. Сега съм твърде уморена, за да взема някакво решение. Утре, когато се събудя, ще обмисля всичко на трезва глава.

Той прокара пръсти по гладката й буза и отново отбеляза колко бе съблазнителна. Яркият му халат й бе твърде широк и небрежно бе оголил едното й рамо, откривайки млечнобялата й кожа. Сенките от свещниците подчертаваха изящния овал на лицето й и подсилваха тъмната синева на очите й. Тя бе преметнала косите си през рамо и буйните къдри предизвикателно падаха върху напъпилата й гърда. Алън затаи дъх и извика на помощ цялото си самообладание, за да си наложи да се извърне.

— Тази вечер ще спя в стаята на Джеръми. Пожелавам ти приятни сънища! Ще се видим утре сутринта.

В очите й проблесна облекчение.

— Да, до утре сутринта.

Когато се събуди, светлината струеше през прозореца и от годините, прекарани във фермата, тя реши, че утрото отдавна бе превалило. Мод наплиска лицето си с вода от каната и видя роклята, преметната върху близкия стол. Беше от обикновен тъмносин габардин с бродиран корсаж и фуста към нея, и по всичко личеше, че беше носена. Сигурно бе част от реквизита на трупата, помисли си тя, докато я нахлузваше през глава. Роклята й бе по мярка и тя бе доволна и на това. Умираше от глад и не можеше да си представи как би слязла долу само по риза.

Няколко минути по-късно тя влезе в гостилницата и замря от възхищение. Почернелите от времето дървени стени, ниският таван и грапавият под говореха за вековна история. През малките витражи струеше мека светлина, която приглушено осветяваше картините на Хогарт, окачени по стените. Мод любопитно пристъпи напред и когато с облекчение видя, че помещението бе полупразно, се запита дали можеше да закуси за сметка на Алън Дезмънд. Веднага след това забеляза Джеръми.

Той седеше на една маса в ъгъла, с халба в ръката. Когато я видя да влиза, се изправи и я покани да седне при него.

— Вече бях започнал да мисля, че ще проспиш целия ден.

— Толкова се радвам, че си тук. Умирам от глад, а нямам пукната пара, за да си платя закуската.

— Имаш късмет — каза той и се настани срещу нея. — Алън ми нареди да чакам тук, докато слезеш. Отвори му се работа в града и не можа да те изчака. Но знаеше, че ще бъдеш много гладна, когато се събудиш, защото си истинско здраво провинциално момиче.

— Той е помислил за всичко. Тази рокля…

— Това е един от многото ни костюми. Хей, момиче! — помаха той към една от сервитьорките. — Донеси на младата дама същото, каквото и на мен. Само без бирата. Тя ще поръча… какво ще желае мис Мод? Чай? Кафе?

— Аз също пия бира — поясни Мод, — но сега бих предпочела кафе, ако обичаш.