— Каза, че ако решиш да се представиш на онази лейди, трябва да вземеш тези пари и да наемеш файтон. Когато се настаниш, може да занесеш обратно роклята в театър „Челси“ и ако настояваш, да му върнеш парите по-късно. Закуската бе от него, така че за това не бива да се притесняваш.

Мод помръкна.

— Той… той няма ли да се върне?

— Ще закъснее. Каза, че щом не желаеш да работиш при него, си напълно свободна да отидеш и да се установиш на новото си място. Но… ако ми позволиш, бих желал да те придружа. Обърканите улици на Лондон са истинско изпитание за всеки провинциалист.

Тя се поколеба само за миг.

— Не, сама ще се оправя. Моля те, предай на мистър Дезмънд моята голяма благодарност за всичко, което направи за мен. Нека не се притеснява, ще му върна и роклята, и парите. Обещавам. — Тя се изправи, но сега приповдигнатото й настроени от преди малко бе заменено с дълбоко разочарование. Той също стана и тя хвана ръката му. — Довиждане, Джеръми. Благодаря ти за всичко от сърце.

Бляскавите очи на Джеръми помръкнаха.

— Надявам се да се срещнем отново, някой ден, мис Мод.

— И аз, но е малко вероятно. Трябва да се кача горе и да събера багажа си.

Когато се озова в стаята си, Мод се опита да сдържи сълзите си. Не можеше да си позволи този лукс. Тя си каза, че Алън бе постъпил много подло, след като я изостави само защото тя не пожела да приеме предложението му, но щом бе такъв, толкова по-зле за него. Той й бе направил огромна услуга и сега бе време да поеме нещата в свои ръце. Мод реши да задържи носната му кърпа, в която уви брошката и писмото, и внимателно я прибра във вътрешния джоб на полата си. После хвърли последен поглед на уютната стая и излезе навън, готова да се понесе по шумните, мръсни и претъпкани улици на Лондон.

Тя се лута в продължение на близо два часа, разпитвайки случайните минувачи. Лондон представляваше една объркана плетеница от шумни улици и когато Мод попадна в лабиринта им, тя тръгна, без да има дори и най-малката представа в коя част на града се намира Гросвенър Стрийт. След поредица от грешки и успешни ходове най-сетне попадна в новозастроената част на Мейфеър, където покрай тучни ливади се издигаха красиви и импозантни постройки.

Улицата беше много красива, а от двете й страни се редяха нови, впечатляващи с великолепието си къщи. Тази на номер З15 не правеше изключение от другите с мраморната си фасада, широкото стълбище, водещо до входната врата, чиято полирана медна дръжка хвърляше отблясъци чак до мястото, откъдето гледаше Мод. Кръглото прозорче, украсено с красиви витражи, приятелски подканяше посетителите да влязат. През полуотворените прозорци на горния етаж лениво се поклащаха дантелени завеси, а излъсканите до блясък стъкла отразяваха зелените корони на дърветата, обграждащи широката парадна алея.

Това бе една красива и удобна къща, една къща, в която работата щеше да е истинско удоволствие. Мод опипа твърдите ръбчета на писмото на лорд Бамбридж в джоба си и се постара да успокои разтуптяното си от вълнение сърце. Вече нямаше от какво да се страхува. И все пак приемът, който й бе оказал Лондон, си казваше думата. С писмото и спретната си рокля, взета на заем от Алън, тя нямаше да има никакви проблеми да убеди лейди Уилшайър, че наистина пристига тук по поръка на баща й.

Точно когато си пое дълбоко дъх и понечи да прекоси улицата, вратата се отвори и портиерът пристъпи навън. Мод разпозна бяло-зелената ливрея и самодоволното, угодническо изражение, характерно за слугите на лорд Бамбридж в Денкът Хил. Той се отмести встрани и задържа вратата пред един друг мъж, който бързо излезе навън и го заговори. Мод замръзна на мястото си. Другият мъж бе нисък на ръст, с безвкусно облекло, злобен поглед и позната стойка. После той взе шапката си, обърна се и заслиза надолу по стълбите, а Мод панически изтича и се скри зад едно от дърветата на улицата.