— Тук нямаме обичай да поднасяме кафе, мис, но ще видя какво мога да направя.

Когато тя се отдалечи, Мод се надвеси над масата и попита Джеръми:

— Какво ще ни донесат?

— Овесена каша, хляб и парче шунка. Истинска английска закуска.

— Звучи доста апетитно. Само да не забравя да ги попитам колко струва, за да върна по-нататък парите на мистър Дезмънд. Мога да заделя нещичко от първата си заплата.

— Значи си твърдо решена да продължиш работата си като прислужница, така ли? Надявах се, че мистър Дезмънд те е разколебал.

— Да не имаш предвид абсурдното му предложение?

— Аз го подсетих за това, но така или иначе и той щеше да се досети. Ти си извънредно красива, знаеш ли?

Мод усети как бузите й пламнаха.

— Благодаря. Но моля те, как си ме представяш на сцената! Умът ми не го побира.

Джеръми се засмя и се облегна назад.

— Това е така, защото никога не си общувала с актрисите. Ако ги познаваше, щеше да разбереш, че те не са нещо изключително. И те са хора като теб и мен.

Мод вдигна глава и го изгледа. Топчестото му, вечно усмихнато лице непреодолимо я караше и тя да му се усмихва. Извитите му вежди му придаваха постоянно учудено изражение, въпреки че сивите очи излъчваха непозната за нея енергия и постоянно любопитство.

— Не мисля, че си обикновен човек, Джеръми. Напротив, ти си доста забележителен. Никога досега не съм срещала човек, надарен с талант като твоя.

— Ами, само няколко изтъркани трика, както им казваме. Благодаря все пак за комплимента.

Сервитьорката донесе закуската и през следващите десет минути тя бе заета с нея. Когато приключи, се облегна назад и едва се сдържа да не поотпусне малко връзките на корсажа си.

— За първи път виждам някого, който така да се нахвърля върху храна — каза Джеръми. — Искаш ли да се поразходим малко на чист въздух?

— Да. Една от ужасните страни на дома на мисис Финчли бе лошата храна. Тази тук е като истинско угощение, дарено от боговете. — Тя замълча за миг, за да се наслади на спокойствието и свободата си, придобита при толкова приятни обстоятелства. — Джеръми… — Той я погледна и я подкани да продължи. — Според теб дали от мен би могло да стане актриса?

— Мисля, че да. Можеш да четеш, изразяваш се твърде добре, въпреки че и досега не мога да разбера как си се научила на всичко това в Торнууд. Имаш приятен глас и красиво лице. Походката ти не е лоша и маниерите ти са твърде естествени.

— О, Боже! Караш ме да се чувствам като истински диамант.

— Не, само изредих качествата, които наистина притежаваш. Всичко останало може да се научи.

— Но, Джеръми, винаги са ми казвали, че актрисите не водят твърде… почтен живот.

— Като момичетата на мисис Финчли, нали? И ти за малко да станеш една от тях. Освен това повечето прислужници, които познавам, не обръщат много внимание на почтеността.

— Така е. Но за мен това винаги е било от значение. Родителите ми твърде много държаха на нея.

— Защо тогава са ти позволили да тръгнеш за Лондон?

— Те починаха. И двамата умряха от чума, когато бях още дете.

— О, съжалявам. — Изведнъж той наведе глава и влезе в ролята на говорещото птиче: — Чик… дръж си езика зад зъбите, Джеръми Оукс… чик…

Мод се засмя.

— Както и да е. Всичко това са празни приказки. Родих се прислужница и такава ще си остана. Всичко останало са залъгалки за малки. Мистър Дезмънд оставял ли е и други съобщения за мен?

Джеръми бръкна в джоба си и извади монета от половин лира.