— Опитай отново. Клатиш се като някоя крава.

— А ти какво очакваш, след като цял живот съм гледала крави.

— Никой няма да ти се възхити, ако ходиш така по сцената. Публиката очаква да види грация, чар и умни слова. В противен случай, още преди да си стигнала до средата на сцената, ще започнат да те замерят с домати. И, за Бога, понижи малко гласа си. Не се намираш в свинарника.

— Но аз го намалих, а ти ми каза, че не се чувам.

— Не го правиш както трябва. Дишай! Изправи рамене! Добрият актьор може да направи така, че въздишката му да се чуе дори и от последните редове:

Критичните забележки продължаваха да се сипят:

— За първи път виждам така някой да отказва танц.

— И ти наричаш това грациозност? Дори конят ми се движи по-плавно.

— Престани да размахваш ръцете си така! Приличаш на марионетка, която играе танца на Свети Виталий.

— Този пасаж прозвуча абсолютно фалшиво. Как мислиш, че ще можеш да кажеш репликите, ако не си направиш труда да ги наизустиш?

На няколко пъти тя излизаше извън кожата си и се нахвърляше отгоре му с протести:

— Не издържам повече! Вдигни глава, наведи глава, наведи се напред, дръпни се назад, извиси гласа си, приглуши гласа си. Изглежда, че и ти самият не знаеш какво искаш. Сигурна съм в това.

Алън се почувства малко виновен заради грубото си отношение. Добре съзнаваше, че търсеше начин да си отмъсти, но в същото време искаше да я научи на прекалено много неща за толкова кратко време. Истината беше там, че той се учуди от бързината, с която тя възприемаше особеностите на сценичното поведение, и с всеки изминал час все повече се убеждаваше, че предположенията му относно нея се бяха оказали верни. Тя се справяше чудесно, но засега реши да не й го казва.

— Добре. Иди да вечеряш и веднага се върни! Трябва да поработим върху ролята на Лидия.

Това бяха най-дългите два дни от живота й, и когато на зазоряване трупата „Стенбъри Плейърс“ най-сетне се натовари във фургона, тя беше твърде уморена и ядосана, за да почувства някаква радост. Като капак на всичко, от почернялото небе се лееше непрестанен дъжд, а студеният въздух напомняше, че есента чука на прага.

Алън мълчаливо я придружи до театъра, където ги чакаше останалата част от трупата. Той се бе смилил над нея и бе измъкнал отнякъде широка и топла вълнена пелерина с голяма качулка, която закриваше лицето й, но когато стигнаха при фургона, той я остави, без да си направи труда да я представи на останалите.

Дъждовното време попречи на актьорите да се настанят на покрива на претоварения фургон. Ето защо те се видяха принудени да си намерят места сред купчините от декори и аксесоари, където някои задрямаха, а други навъсено гледаха стените или съседите си.

Мод направи плах опит да се представи, но скоро се отказа, защото я посрещна стена от ледено безразличие. Тя разпозна двете жени, които бе видяла в Торнууд, и очакваше, че поне те щяха да покажат някакво съчувствие. Безразличието им граничеше с явна неприязън. Нямаше съмнение, реши тя, че не желаеха присъствието на друга млада жена в трупата.

Затова се постара да си намери удобно местенце и се съсредоточи върху една от пиесите, които й бе дал Алън. Мод знаеше, че той продължава да й се сърди, но това повече не я притесняваше. Стигаше й и това, че все пак бе благоволил да я вземе със себе си.

Когато наближиха Хертфорд на Стамфорд Роуд, тя започна да различава членовете на трупата. Жените се казваха Кити Томас и Франсис Гибън (позната на сцената под името мисис Макоули). Въпреки че Кити не изглеждаше много по-голяма от нея, суровите черти на лицето й я правеха да изглежда доста по-стара.