В трупата имаше още една жена, Ева Греъм. Тя беше пълна и доста възрастна и през по-голямата част от пътуването дремеше облегната на рамото на един топчест нисък мъж, който се оказа съпругът й. Той седеше търпеливо на пода и непрекъснато се усмихваше наляво-надясно. От време на време изваждаше от джоба си една манерка, отпиваше по една дълга глътка и още по-широко се усмихваше.

В трупата имаше още един заклет пияч — Коръм Дод, който като млад трябваше да е бил красив, но сега изглеждаше съсипан от любовта си към бутилката. През цялото време стоеше изпаднал в отнесено вцепенение, като се клатушкаше в ритъм с фургона и от време на време се впускаше в рецитиране на някои пасажи от пиесите. В един от тях Мод разпозна част от репликите на „Странстващия рицар“ и едва се сдържа да не започне да му отговаря. Последният член на трупата бе един слаб и жилав човек на неопределена възраст, чието име беше Роулънд Харви и който мило се усмихна на Мод, преди да нахлупи шапката над очите си и да проспи времето до обяда.

Мод огледа групичката от вглъбени в себе си и полузаспали мъже и жени, облечени в стари дрехи, с вперени нанякъде блуждаещи очи и неестествено изкривени устни и си спомни за възхитителното им представление в обора на Торнууд, от което бликаше такава енергия и жизнерадост. Така ли изглеждаше в действителност една театрална трупа, питаше се тя? На сцената те блестяха, окичени със слава, а в живота бяха безлична група хора.

Слава Богу, че Алън и Джеръми не бяха като тях. Искрено съжаляваше, че двамата мъже, които най-добре познаваше, предпочетоха да яздят отвън под дъжда и я принудиха да се оправя сама с останалите.

Когато фургонът стигна до една прихлупена странноприемница, дъждът вече се изливаше като из ведро и Алън реши да останат да пренощуват и да продължат на следващата сутрин. Старата постройка бе познавала и по-славни времена, но поне бе суха и уютна, а и конете им също заслужаваха малко почивка.

Актьорите нахлуха в тъмната трапезария, а Алън се разпореди за настаняването. Мъжете щяха да спят в обора, а жените в горната стая, където имаше няколко легла. Когато обяви решението си, той хвърли един унищожителен поглед към Мод, но тя се престори, че не го забеляза. Същото направи и Франсис Гибън. Тя се наметна с ефирния си шал и реши да не протестира. Щом Алън Дезмънд предпочиташе обора пред леглото й, то поне нямаше никакъв начин да направи това и с тази малка натрапница, която за съжаление бе твърде красива.

Храната в странноприемницата бе учудващо добра и хората се посъживиха.

— Хапни си още малко от пържения дроб, скъпа — каза Ева Греъм и поднесе големия кръгъл тиган към Мод. — Не е зле да се позакръглиш малко. Актрисите трябва да имат сили за работа, нали знаеш.

— Значи вие сте актриса, мис… ъ-ъ, как ви беше името?

Мод се усмихна на Роулънд Харви, който се бе надвесил над масата и я гледаше настойчиво.

— Още не, но се надявам да стана.

— Боже мили! — извика Франсис Гибън и артистично се хвана за челото. — Още една новачка. Нима Алън не се умори да ни пробутва тези явни некадърнички? Нима вечно трябва да търпим грешките и запъванията им, за да побързат да ни напуснат, щом понаучат нещичко от занаята?

Кити Томас се захили към Мод.

— Те винаги си тръгват, когато разберат, че мистър Дезмънд няма намерение да ги издига. Каква обида за нас, професионалистите.

Мод усети презрителната нотка в гласа на Кити, но и тя не остана по-долу:

— Какви неща съм чувала за вас, професионалистките… — дръзко отвърна тя.