Мод усети как бузите й пламнаха и вдигна ръце, за да свали шлема, който се оказа по-лек, отколкото предполагаше.

— Разбира се, че не. Актрисите са жени с леко поведение и порочна репутация. О — извика тя и се изчерви още повече, — не исках да ви обидя?

За нейно учудване обаче той тръсна глава и се засмя.

— Личи си, че си слушала много наставления, момичето ми. Но същото се говори и за прислужниците.

— Това не бяха наставления. Просто Кук ме предупреждаваше.

Алън се наклони към нея и провря пръста си през една от къдриците й, паднали върху гърдите й.

— Ах, да, Кук. Обзалагам се, че това е някоя бабичка, която изобщо не е виждала мъж през последните петдесет години.

Мод запази самообладание, сведе очи и пристъпи към него.

— Може и да е така. Но тя е много мъдра и винаги ми е давала полезни съвети.

После отиде до близкия сандък и седна отгоре му. Алън остана на мястото си. Бе разбрал, че момичето е много по-младо и наивно от първото му впечатление, когато я бе видял да виси на вратата. Но колко бе красива! Лицето й бе с идеален овал, кожата — нежна и гладка като порцелан, а от големите сапфирени очи струеше детинско очарование. Какво ли можеше да излезе от нея, мислеше си той? Младостта и красотата й биха радвали всички сцени в кралството. Като продължаваше да се държи на разстояние, той се наведе над купчината музикални инструменти и сложи ръце на кръста. После със задоволство забеляза, че Мод започваше да се отпуска.

— Вие сигурно сте посетили много красиви места по време на пътуванията си — срамежливо каза тя.

— О, да. Всички големи градове. Йорк, Бристол, Лондон…

— Лондон! Каква прелест! — извика тя и очите й заблестяха. — Разкажете ми за него. Как изглежда?

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Наистина ли улиците там са позлатени? Има ли много дворци, и всички ли са толкова големи и красиви както разправят? Всички ли жени носят прекрасни рокли? Перуките им наистина ли са високи колкото гюма, в който бием маслото?

Алън се засмя на наивния й ентусиазъм.

— Не, улиците в никакъв случай не са покрити със злато. Те са калдъръмени и прашни като дворовете тук, в Торнууд. Но дворците наистина са най-големите и най-красивите от всички останали по света. От красотата на дамите и техните тоалети може да ти секне дъхът, а някои от перуките им са дори по-високи от гюма за масло.

— По-високи!

— Да. Толкова високи, колкото тези два барабана, поставени един върху друг.

— Но как ги поддържат да не паднат?

— За това се изискват специални умения, още повече, че обувките им са с високи дървени токчета, които те обожават. Но, разбира се, повечето от тях не се мъчат да ходят — тях ги носят.

— Носят ли ги? Как? В ръцете на някой мъж ли?

— Не. Пътуват в специални носилки със стол, чиито краища се носят от двама яки мъже. Така улиците доста се задръстват.

— Но защо? Никога не съм си представяла по-глупаво нещо. Защо не яздят, щом като не искат да ходят?

Алън се засмя.

— Това би било доста трудно, като имаме предвид големите обръчи, на които се крепят роклите им. Всъщност мисля, че това е направо невъзможно. Но в Лондон има и други хубави неща, знаеш ли? Има един парк, в който всички се разхождат привечер, заобиколени от мраморни статуи и оркестри, които свирят тиха музика, а покрай алеите има малки беседки, където хората могат да седнат на чаша чай. През нощта се правят великолепни илюминации, за които вие тук, в Торнууд, може само да мечтаете.