— А твоята актриса? Какво ще си помисли тя?

Той вдигна рамене.

— Ще се опитам да измисля нещо. Тя е свикнала с изчезванията ми.

— Домът ми остава на твое разположение толкова време, колкото пожелаеш — каза Луиз. — Може би няма да е лошо да ми погостуваш известно време. Тъкмо ще ми помогнеш да изработим най-добрия план за това как да разпратим последната пратка писма.

Тя се наведе, махна дантелената покривка, с която бе покрит подносът, и откри боядисаната в ярък цвят окръжност в средата на потъмнялото дърво. Когато вдигна чашата си и погледна през размътеното стъкло, светлото петно придоби очертанията на един младеж с бяла перука, голяма яка — жабо и син ешарп, опасан около кръста.

— За краля отвъд морето и неговия красив принц Чарлз! — вдигна наздравица тя.

Алън също вдигна своята.

— За краля и принца!

Глава 11

Алън не се появи в театъра нито през деня, нито на вечерното представление. Всъщност трябваше да изминат цели две денонощия, преди Мод да го види отново, и то по време на една от репетициите, когато той обяви, че след две седмици трупата заминава на поредното си турне. Преди да си тръгне, той й подаде един току-що отпечатан памфлет.

— Това е една нова пиеса. Ще играеш главната роля в нея, така че е най-добре да започнеш да я учиш още сега.

Тя понечи да каже нещо, но той вече бе профучал по стълбите и излизаше през вратата. Обхваната от противоречиви чувства, тя разлисти буклета. „Пердита, дъщерята на нощния пазач“. Още едно предизвикателство към авторитета на краля, помисли си тя. Безразличието на Алън й причиняваше болка, но много повече я тревожеше студеното му отношение и начинът, по който си играеше с опасността. И то точно когато нещата помежду им бяха тръгнали толкова добре!

Джеръми й бе помогнал твърде малко в усилията й да разбере с какво се занимава Алън.

— Най-добре е ти да го попиташ — каза той, когато Мод го дръпна встрани и му разказа за сърдитите посетители.

— Но те приличаха на много важни личности. Освен това ги придружаваха войници! Какво могат да искат от Алън?

— Униформите на войниците не бяха ли на кралската гвардия?

— Не знам. Всички униформи ми изглеждат еднакви.

— Жалко, че не си могла да ги разпознаеш — каза Джеръми и замислено потърка брадичката си. — Виж какво ще ти кажа. Ти много добре познаваш комичните персонажи на чужденци, които са в изобилие в пиесите на Алън. Ето, и моята роля е една от тях. Много често те са германци и осмиват дебелия, надут, развратен и твърдоглав германски господар. На кого ти прилича той?

Мод ококори очи.

— Хановер! Но да, разбира се. Това е карикатура на крал Джордж.

— Точно така. Засега няма закон, който да забранява осмиването на краля и министрите му — Уолпъл бе безжалостно осмян на сцената преди двадесет години, — и въпреки това, в тези размирни времена хората не гледат с много добро око на явната сатира. Понякога Алън направо си движи по ръба на пропастта.

— Но защо не внимава повече? Защо се противопоставя на хора, които само с едно щракване на пръстите могат да го хвърлят в затвора? Какво му пречи да измисля забавни и смешни персонажи, без да стига по-далеч?

— По една или друга причина публиката обича да гледа как се присмиват на властта. И колкото това е по-явно, толкова е по-доволна. Това е характерно за нас, англичаните. Дори и кралят не би посмял да затвори Алън в Тауър за това, че осмива короната. Не, тук трябват по-сериозни причини — тихо добави той.

Мод сложи сламената шапка, която носеше в пиесата, и припряно завърза връзките под брадичката си.