Не можеше да разпознае гласа на мъжа, който говореше, но ясно долавяше, че той бе доста разгневен и ядосан.

— Най-добре ще е да се вслушате в думите ни, Дезмънд. Познавам хора, които са отишли в затвора и за по-дребни неща.

— Хайде, господа — каза Алън и в гласа му прозвуча шеговита нотка. — Та това са само няколко комични роли. Кой би могъл да се почувства засегнат?

— Лицата, които те олицетворяват, се идентифицират твърде лесно. Предполагам, че лорд Стенбъри няма дори и най-малката представа с какво се занимавате?

— Много добре знаете, че лорд Стенбъри от една година не живее в Англия.

— Да, и също така знаем колко е снизходителен към хората си, особено когато те вършат глупости и не дотам почтени неща. Едва ли ще му стане приятно, ако един ден го призоват да отговаря за това.

В гласът на Алън се появиха ледени нотки.

— Аз сам решавам какво да правя. Негова светлост ми е дал пълното право да пиша каквото си искам.

Сега заговори вторият мъж и пронизителният му глас се извиси в стаята.

— Да не би да ви е дал и правото да бъдете хвърлен в Тауър?

— Всичко това е твърде пресилено, господа. Вие постоянно виждате заплахи там, където те не съществуват.

Един от мъжете се доближи до вратата и Мод се отдръпна. Тя обаче успя да го чуе да казва:

— Короната не харесва това, Дезмънд. А когато короната не харесва нещо, има прекрасни начини да се отървем от досадника. Запомнете думите ми!

Когато вратата на кабинета се отвори, тя бе вече на стълбите. След чутото изобщо не искаше да се среща с тези мъже, затова изтича до спалнята си и хлопна вратата зад гърба си. Въпреки че не можа да разбере обърканите им намеци за Тауър и короната, тя осъзнаваше напълно, че приятно очертаващият се ден бе засенчен от тъмен облак. Мод никога не се бе интересувала от политика, дори и когато отблясъците от някои събития достигаха до затънтения Торнууд. Все пак си спомняше как през четиридесет и седма година последният от шотландските бунтовници бе публично обезглавен на Тауър Хил., А обесванията на Тайбърн Хил продължаваха да бъдат масово зрелище. Само мисълта, че подобни нещо заплашваха да станат част от нейния живот и този на Алън, бе достатъчна, за да я накара да потрепери.

По-късно, когато попита Алън какво бяха искали посетителите, той измънка някакъв неопределен отговор и излезе навън. По всичко личеше, че нямаше намерение да й обяснява и да споделя тревогите си с нея.

— Много добре, не ми казвай нищо тогава — каза си тя, докато го наблюдаваше от прозореца как си проправя път покрай носилките и каруците, които изпълваха улицата. — Ще попитам Джеръми!

Слугата, облечен в лилава ливрея, отвори вратата и подозрително изгледа Алън, сякаш от улицата долиташе някаква неприятна миризма.

— Мадам още не приема посетители — безизразно каза той.

„Сигурно е нов“ — помисли си Алън.

— Мадам ще ме приеме — сряза го той и връхлетя покрай него в покрития с мрамор вестибюл. — Кажете й, че Алън Дезмънд е тук и, че става дума за нещо важно. Ще почакам в дневната — добави той, за да покаже на портиера, че къщата му бе позната. Малкият будоар бе облян от слънчева светлина. Алън си наля една чаша и седна в едно от широките кресла. На масата лежеше последното издание на вестника, но той бе прекалено зает с мислите си и не му обърна внимание.