Усмивката на Мод се стопи, когато тя видя как Алън и Луиз бяха склонили глави един към друг и тихо разговаряха, докато се разхождаха. Тя се постара да насочи вниманието си към генерал Уилкс, чийто вроден егоизъм, придружен от ненужно високото самочувствие, само го караше да изглежда още по-смешен. Той беше висок, едър мъж, с широка челюст, пълни устни и гъсти вежди, който почти скриваха малките му, неестествено разположени близо едно до друго очи. Сигурно смяташе, че престижът и общественото му положение бяха достатъчни, за да прикриват останалите му недостатъци, и по всичко личеше, че се стараеше да я впечатли. „Защо пък да не се поддам на играта му — помисли си тя. — Може би един лек флирт би напомнил на Алън, че не само на него е позволено да си разрешава волности.“

Когато двете двойки се изкачиха по ниските стъпала и влязоха в един павилион с драпирани в червено кадифе стени, сгушен под гъстите корони на дърветата, тя бе успяла да развесели генерала с разказите за първите си опити на сцената като актриса. Звънливият й глас и гръмкият му смях бяха в явен контраст с тихото шепнене на другата двойка. В павилиона бяха подредени маси, покрити с ленени покривки, и когато си намериха места, Луиз цялата засия. Сякаш изпод земята около тях изникна ято сервитьори, които отрупаха масата със сирена, плодове, хляб, студени закуски и им наляха вино от три големи кани. Храната и алкохолът повишиха градуса на настроението им и много скоро четиримата започнаха чудесно да се забавляват. Малко по-късно празненството стана още по-оживено, защото покрай павилиона минаха няколко приятели на Луиз и тя ги покани да се присъединят към тях.

Всички явно добре се познаваха помежду си, като изключим Мод, която седеше и мълчаливо наблюдаваше новодошлите. Групичката включваше брат и сестра, Емлин и Фредерик Люистоун: тя — дребничка и красива, той — нисък, с малко коремче, но изпълнен с важност от скорошното си избиране за член на парламента. Високият джентълмен в разточително избродиран редингот се оказа пер, като в същото време бе и граф. Той през цялото време ухажваше мис Люистоун, която се забавляваше чудесно. Имаше и още един младеж, Джъстин, лорд Хенсъм, чиито натруфени дрехи конкурираха одеждите и на най-скандалните контета, посещаващи представленията на театъра им. Съвсем скоро обаче Мод откри, че най-интересната личност сред новодошлите бе един французин, рицарят Иполит дьо ла Превалоа. Среден на ръст, но добре сложен, мосьо дьо ла Превалоа имаше издължено и мургаво привлекателно лице, чиито искрящи черни очи сякаш я разсъбличаха с поглед. Английският му бе безупречен, а маниерите му, като изключим дръзките му очи, бяха едни от най-приятните.

— Простете, мосьо Превалоа — тихо каза Мод, докато другите бяха потънали в оживен разговор за явната неприязън на краля към починалия му по-голям син, принц Фредерик. — Нямам претенциите да разбирам от политика, но преди малко генерал Уилкс ми спомена, че вашата страна се намира във война с нашата.

— И вие се питате какво правя тук, в тази, така да се каже, чужда за мен територия? — отвърна французинът и се усмихна. — Да, за съжаление нашите две страни наистина са във война. Но, мадмоазел, пред вас стои човек, за когото печалбата е много по-важна от политиката. Вие, англичаните, се увличате извънредно много от нея, но ако ми позволят да се занимавам с търговията си, аз никога не бих се ангажирал в подобни пререкания.

— А с какво търгувате?

— Внасям френски вина, мадмоазел Мейкджой. Тъй като кралят и синът му са големи почитатели на хубавото вино, аз имам разрешението да продължа търговията си. Опитвам се да не го афиширам, защото официално търговията между нашите две страни е забранена.

Мод въздъхна.

— Не мога да разбера защо Негово величество толкова много мрази сина си.