Алън захвърли дрехите си, хвана раменете й и я блъсна да легне на леглото. Тя го привлече върху себе си, постави ръце над гърдите му и леко се плъзна нагоре, за да изравни гърдите си с устните му, докато той й нашепваше гальовни слова. Тя сладостно се размърда, докато желанието му за нея стана почти толкова силно, колкото и нейното за него. Той продължаваше да изчаква и наблюдаваше как тръпките от любовната им игра постепенно достигнаха точката на кипене.

Като продължаваше да я държи през рамене, той я намести до себе си и нежно я сгуши в прегръдките си. Пръстите му настойчиво потърсиха топлото убежище между кадифените й бедра и я принудиха да ги разтвори. Тялото й запламтя под напора на умелата игра на ръката му. Той се надигна и се вряза в нея. Телата им се залюляха в нестихващ ритъм, който ги отведе до висините на чистото и неподправено удоволствие, докато светът около тях не се пръсна на хиляди малки парченца, чиито лъскави отблясъци заслепиха очите им.

Мод доволно се сви до рамото му.

— Наистина ли ще ми се разсърдиш, ако генерал Уилкс ми стане любовник?

— Как можеш точно сега да ме питаш за това?

— А какво ще кажеш за Превалоа? Той не изглеждаше безразличен и освен всичко друго е французин. Чувала, че те са факири в любовта.

— Предполагам, че е по-зле дори от Уилкс. Освен това аз не забелязах никакви слабости в изпълнението си. Какво повече може да ти даде един французин?

Мод нежно го погъделичка.

— Нямам никакви оплаквания.

Той я прегърна с едната си ръка и се отпусна по гръб, наслаждавайки се на допира на топлото й тяло до своето.

— Не, любов моя, мисля, че трябва да поощряваш генерала. Води го за носа, приемай подаръците му, излизай с него, раздразвай го както си искаш! Но запази това очарователно и привлекателно тяло за мен. Единствено и само за мен!

Тихият смях на Мод бе заглушен от настойчивите му устни.

Към обяд на другата сутрин те бяха събудени от едно настойчиво почукване по вратата на спалнята. Когато най-накрая Мод успя да се откопчи от прегръдката на Морфей и стана да отвори, тя видя прислужницата, която я чакаше отвън.

— Извинете, милейди, но долу чакат двама господа, които искат да говорят с мистър Дезмънд. Доста са настоятелни.

— О, добре. Сигурно вече е доста късно. Въведи ги в салона и им предложи нещо за пиене! О, Бети, донеси ми и една чаша какао. Умирам от глад.

Когато момичето се върна с димящата чаша, Алън се бе облякъл и веднага слезе долу. Мод не се притесни особено от посетителите, докато не седна на малката масичка до прозореца и не видя двамата войника, които чакаха пред вратата на къщата. Тя не беше достатъчно веща в разпознаването на различните видове униформи, но знаеше, че ако пред някоя врата стояха въоръжени мъже, това не бе добър знак.

— Бети, онези войници долу с посетителите ли пристигнаха? — попита тя, като се постара да не издава притеснението си.

— Да, мадам. Дойдоха заедно, но чух как единият от господата им нареди да почакат отвън. Да си призная, аз също се поуплаших.

— Най-добре е веднага да разберем какво става — обяви внезапното си решение Мод. — Помогни ми да се облека!

Тя слезе на първия етаж и видя, че трапезарията и салонът бяха празни. Беглият поглед през прозореца й показа, че войниците продължаваха да чакат. Слезе още по-надолу и се запъти към кабинета на Алън, уж че искаше да им предложи нещо освежително.