Алън я отведе зад колоната. Той притисна тялото й, слабините му докоснаха ханша й и под тънката материя на роклята тя усети как желанието му придобива твърде материални очертания. Тя простена още веднъж, а парещите му устни не слизаха от нейните.

Мод направи опит да извърне лицето си.

— Не… не тук — дрезгаво прошепна тя.

Той я пусна и зарови лице в косите й.

— Мод, скъпа, едва сега, държейки те в ръцете си, разбрах колко много си ми липсвала. Толкова силно те желая.

Тя леко го отблъсна.

— Къде беше? — попита тя и усети как гневът отново започна да взема връх над разгорилото се желание. — Тук с Луиз, нали?

— Повечето време, да. Работех върху новата пиеса и се мъчех да измисля някакъв план за действие.

— Това не е основателна причина да ме изоставяш, без да знам къде си и какво правиш. Поне да ми беше обяснил! Вече се опасявах, че са те арестували.

Сърцето му трепна.

— Арестували? Какво те кара да мислиш така?

— Не си ли спомняш, че и аз видях войниците пред вратата ни онази сутрин?

Алън вдигна рамене.

— О, това ли било. Нали казах да не се притесняваш. Освен това ти ме виждаше от време на време. Нали ти дадох новата пиеса и ти съобщих за турнето?

— Да, на мен и на останалите от трупата. О, Алън, мислех, че означавам нещо за теб? И че ние… ние двамата…

Алън отново я приюти в прегръдките си.

— Знам. Изоставих те, но нямах друг избор. Чакаха ме неща, които не търпяха отлагане. Важни неща. Смятах тези дни да се прибера.

— А дотогава аз трябваше да седя до прозореца, да те чакам и да се чудя къде си. Колко от това време прекара заедно с Луиз?

— Нали вече ти казах, Луиз ми е просто много добра приятелка, която познавам от години. Наистина трябваше да ти пратя бележка по някого, но бях толкова зает. Сега обаче, когато те видях да пристигаш под ръка с този дебелак, така ослепителна, осъзнах какво бях загубил.

Мод се извърна встрани, обърна му гръб и се помъчи да разсъждава трезво. Той наистина се бе отнесъл непочтено с нея и тя почти бе решена да го зашлеви и да се върне при генерала, за да му натрие носа. И все пак…

Имаше ли смисъл? Та тя му принадлежеше — изцяло и завинаги. Тя беше негова и не желаеше да допуска никои друг до себе си. Най-малко пък генерал Уилкс.

— Мислех, че ти искаше да флиртувам с генерала — тихо каза тя.

Алън отиде до нея, обви кръста й с ръка и я придърпа към гърдите си. По голия си врат тя усети горещия му дъх, който сякаш я погали с нежно перце.

— Да флиртуваш, не да му се предлагаш. Последното запази само за мен.

Тя се извърна и потърси устните му.

— Какво би казал мистър Дезмънд за една малка вечеря в моята къща?

— О, щом ми се предлага, не мога да откажа. Да тръгваме! В градината има задна врата, която извежда към улицата. Ще се измъкнем оттам, а генералът ще има да се чуди къде си отишла.

Когато двамата влязоха в тъмния вестибюл на къщата на Лейчестър Скуеър, никой не мислеше за вечеря. Дните на въздържание дотолкова бяха изострили апетита на Алън, че той едва се въздържа да не й се нахвърли още в каретата. Отчасти, за да удължи прелюдията и отчасти воден от неудържимия си порив, той се бе задоволил със страстни прегръдки, дълбоки целувки и яростно мачкане на гърдите й, скрити под сатенения корсаж.

Когато прекрачиха прага на потъналата в тишина къща, той вече едва се сдържаше. Дори не дочака да затвори вратата, притисна я към стената, потърси устните й и езикът му се впусна в пламенна игра.