Мод се сгуши по-близо до него и го прегърна.

— Студено ли ти е?

— Малко — отвърна Алън и отмести кичура, паднал над веждата й. — Не отричам, че се мъчех да измисля някакво разумно разрешение, за да се стоплим и двамата.

Премиерата на „Пердита“ се състоя на следващата седмица и пожъна невероятен успех. Мод не разбираше защо трупата трябваше да напуска Лондон точно сега, когато нещата вървяха толкова добре, но не желаеше да спори с Алън. Може би в края на краищата той имаше право, защото новата пиеса съвсем явно осмиваше слабостите и глупостта на краля и яростно критикуваше политиката и солдафонщината на министър-председателя, Уилям Пит.

Не й беше лесно да се раздели с града, с неговите прекрасни забавления, ентусиазирана публика, тълпите от почитатели и нарастващия кръг влиятелни запознанства. Но едва ли щеше да й липсва обратната страна на медала: постоянната заплаха от джебчии и крадци, многобройната свита от проститутки и сводници, бедните квартали в Сейнт Джилс и Сафрън Хил, потъналите в мизерия, разнебитени постройки, редуващи се с красиви обществени сгради, като катедралата Сейнт Пол, елегантните градски резиденции и прекрасните обществени паркове.

Градът представляваше необикновена и пулсираща амалгама от падение и величие, бедност и богатство и тя знаеше, че всичко това щеше да й липсва твърде много, докато отново се завърнеха у дома.

За голямо учудване на Мод два дни преди заминаването генерал Уилкс дойде да я посети. Тя не бе чувала нищо за него от злополучния бал и предположи, че той й бе сърдит. Въпреки че седеше доста вдървено в приемната и отказа предлаганите му напитки, той се държа доста възпитано. Дори я покани на езда следващия следобед.

Мод се замисли.

— Добре, довечера е последното ни представление и утре имам свободен ден. Бих могла да ви придружа, но след това трябва веднага да се прибера. Чака ме доста работа, нали разбирате?

— Да, разбирам — отвърна генералът, измъкна една носна кърпа от вътрешния си джоб и я разтърси, за да я разтвори. — И аз не се чувствам много добре. Проклет студ! Мразя зимата!

Дали подозираше нещо за Алън? Но как бе възможно да не подозира след начина, по който напуснаха бала?

Въпреки това, когато на следващия ден те се озоваха в парка, генералът изобщо не отвори дума за това. Той не спираше да говори за заповедите, които очакваше да получи, и за това как се надяваше да го изпратят в Индия, където Клайв бележеше толкова забележителни успехи. Говореше за всичко, което му идваше наум, но упорита заобикаляше темата за трупата и нейния драматург, Алън Дезмънд.

Мод се държеше учтиво и приятелски, като се опитваше да не му вдъхва прекалени надежди. Уилкс държеше най-вече на това да има до себе си търпелив слушател в лицето на красива дама, а тези две роли тя спокойно можеше да изпълни. Той не пускаше ръце й и не настояваше да го придружи до дома му, за което Мод му бе много благодарна.

Всъщност тя почти си мислеше, че разходката бе преминала чудесно, когато откритият файтон излезе на улицата и тя видя група хора, застанали на тротоара и чакащи да освободят пътя. Точно на кръстовището се бе счупил подпорният прът на една носилка и мъжете, които я оправяха, бяха блокирали цялото движение. Студеният вятър разрошваше космите на кожата, с която бе обточена качулката на пелерината й. Пъхнала ръце в маншона, Мод небрежно се оглеждаше наоколо, чакайки да настъпи някакво раздвижване, когато изведнъж замръзна на място.

На не повече от десет стъпки от файтона един слаб, нисък мъж упорито наблюдаваше работата на мъжете. Мод се отпусна на седалката и трескаво задиша, защото бе разпознала Семюъл Рамзи, адвокатът от Торнууд! Тя побърза да се сниши на възглавницата, прихлупи качулката си и извърна глава.