Макар да бе сигурна, че не я беше разпознал, тя се прибра дълбоко разтревожена. Дали още търсеше Мод Мелингам, за да я вкара в затвора за кражба? Загубата на брошката й се струваше толкова отдалечена във времето, че тя бе почти бе забравила за случката. Но познавайки характера на лейди Джулия, нямаше нищо чудно в това, че тя продължаваше да я преследва. Лейди Джулия никога не си позволяваше да прощава или да забравя! Колкото по-скоро Мод напуснеше Лондон, толкова по-добре.

Същата вечер намина Джеръми, за да вземе някои от кутиите, преди да започне да подрежда багажа във фургона.

— Сигурно ти е много мъчно да се разделиш с хубавата си малка къща — каза той и се огледа в красиво подредения вестибюл. — По време на пътуването ще си доста далеч от подобни удобства.

Мод го хвана под ръка и го въведе в салона.

— Знам. Няма да ми е много лесно, но може би е време малко да попътувам. Лондон е един вълнуващ град, но от време на време животът в него става досаден. Не мога да се съобразявам с това през цялото време. Все още съм нова тук, нали знаеш?

Джеръми нежно я погъделичка под брадичката.

— Хубаво е, че не си го забравила. Аплодисментите са в състояние да замаят главите на лекомислените момичета. Малко повече слава и те вече мислят, че са най-големите знаменитости, които някога са стъпвали на сцена.

— Това едва ли ще се случи с мен, докато ти и Алън сте до мен, за да ми напомняте колко много още имам да уча. Искаш ли да пийнеш нещо топло, преди да излезеш на студа?

Джеръми седна на облегалката на едно от креслата и впери поглед в нея.

— Не, благодаря. Имам още много работа до довечера.

Мод седна на канапето, опъна крака и се загледа във върховете на сатенените си пантофки. Изобщо не забеляза как Джеръми отчаяно се мъчеше да отклони очите си от тънките глезени, обути в бели чорапи с избродирани черни цветчета.

— Джеръми, нали знаеш колко много те обичам — започна тя.

Джеръми се засуети да изтупва някаква въображаема прашинка от ръкава си.

— Моля?

— Да. Ти си ми като… ами да, като истински брат. Кажи ми какво да правя с Алън.

Джеръми помръкна.

— Скъпа Мод, едва ли мога да ти кажа нещо повече за Алън, отколкото ти самата знаеш за него.

— Но ние се познавате от толкова много време. Дали не иска да напусне Лондон, защото усеща, че се намира в опасност.

— Ти сигурно предпочиташ да останеш тук, в града.

Тя отвори широко сините си очи.

— Не. Напротив, искам да замина почти толкова скоро, колкото и той. Но след посещението на онези двамата започнах да се притеснявам, че може би е казал или направил нещо нередно и така си е навлякъл гнева на властите.

Джеръми задържа погледа си върху профила й, очертан на фона на процеждащата се сива светлина през покрития със завеси прозорец.

— Струва ми се, че предупреждението им само затвърди упоритостта му. Но той си е такъв. Никога не съм го виждал да действа лекомислено.

— Но нима не разбира, че това, което прави, засяга всички нас? Особено мен!

Той внезапно се надигна и воден от неясен порив, седна до нея и взе ръката й.

— Мод, ти си толкова прелестна и наивна едновременно. Не искам да те гледам как страдаш.