— По-добре да внимаваш — пошегува се той. — Алкохолът не прощава никому.

Джеръми се усмихна и тъжните му сиви очи леко заблестяха.

— Не се притеснявай за мен, приятелю. Винаги успявам да се задържа на краката си. Но защо стоиш тук, а не си в хана?

— Пристигнах преди малко и трябваше да се погрижа за коня. Исках да изчакам малко, докато дъждът понамалее. — Алън обви раменете си с ръце. — Забелязвам, че доста си пил. Защо не престанеш?

— Не съм пиян — опита се да протестира Джеръми и завинти капачката.

— Знаеш ли, само един път съм те виждал пиян, Джеръми. Спомняш ли си добрите стари времена?

Джеръми се засмя.

— И още как! Тогава се срещнахме за първи път. Беше на панаира в Дърхам. Онзи нахален фокусник ме предизвика.

— Да, но ти му даде да се разбере. Той обаче реши да те сломи чрез пиене. Явно това му се удаваше много по-добре, отколкото триковете. А ти, между другото, беше най-добрият фокусник, когото някога бях виждал. И все още си такъв.

Бузите на Джеръми поруменяха от удоволствие.

— Толкова сте добър към мен, сър — отвърна той и размаха бутилката. — Тогава бях толкова пиян, че изобщо не можах да разбера какъв беше ти. За първи път виждах толкова отслабнал младеж. Шотландският ти акцент бе толкова плътен, че можеше да се разреже с нож. А ти самият беше толкова сърдит на света, че само търсеше някого, с когото да се заядеш.

— Да, спомням си — отвърна Атън и в очите му проблеснаха гневни пламъчета. — Това бяха лоши времена. Приличах на разбеснял се планински поток, който търси реката, която да го приюти. Тогава се появи ти и ме запозна с графа.

— Аз просто ти посочих реката. Талантът и амбицията ти помогнаха да се издигнеш.

Алън внимателно се взря в приятеля си. Джеръми бе само няколко години по-голям от него, а всъщност изглеждаше много по-стар. Когато играеше поредната си роля на сцената или забавляваше публиката с фокусите си, той излъчваше непреодолимо обаяние. Понякога, извън театъра, той изглеждаше объркан и някак си отнесен. Но никога досега не бе търсил утеха в бутилката.

— Добре си живеехме тогава — каза той. — Какво удоволствие бе да пътуваш из страната, да пишеш нови пиеси и да се вълнуваш, когато ги видиш поставени на сцена…

— Разнебитените ханове, пиршествата, жените…

— Тези последните не си ги спомням много-много.

— Така е, защото ги приемаше като нещо естествено. Трябваше ти само да се качиш на сцената и те започваха да ти се лепят като мухи на мед. А аз обирах остатъците.

— Глупости. Може би наистина всичко това е било, но тогава бяхме млади. Нещата се промениха — добави Алън, мислейки си за Мод.

— Да, така е — прошепна Джеръми, мислейки си за Мод.

Конят на Алън се размърда и нетърпеливо изпръхтя. Той стана, погали го по влажната муцуна, измъкна от джоба си половин морков и го предложи на животното.

— Знаеш ли, Джеръми, можеш да постигнеш много по-голям успех извън трупата. С таланта, който притежаваш, спокойно можеш да печелиш само за себе си. Богатите благородници плащат добре за подобни забавления.

— Да, и шарлатаните взимат добри пари, за да предсказват бъдещето. Това ще бъде следващата стъпка.

— Няма да е необходимо. Исках само да кажа, че талантът ти е много над посредствените качества на повечето от актьорите в трупата. Ако го използваш както трябва, можеш наистина да станеш доста богат.

— Ами ти? Да не би да си забогатял от писане на пиеси?

— Много добре знаеш, че не го правя заради парите.