— Щом си позволявате такова голямо закъснение, излиза, че нещата в Индия не са чак толкова спешни.

— О, за голямо мое съжаление аз не отивам в Индия. Хората от Външно министерство никога не биха направи пи подобен жест към мен. Не, отивам в колониите.

— Колониите?

— Америка. По-точно във Филаделфия. Надявам се, че няма да остана там прекалено дълго. Проклетите французи са виновни. Но и местното население създава неприятности. Задачата ми е да ги смажа и аз ще ги смажа!

— Но Америка не е ли… твърде примитивна? Индианци, дива природа, прашни малки градчета…

— Да, така е. Там човек наистина забравя за цивилизацията, с изключение на онази част, която взима със себе си. Но дългът ме зове. Щом кралят е наредил, заповедите трябва да се изпълняват, макар нещо да ми нашепва, че това са по-скоро заповеди на министър-председателя Пит. Няма ли да си доядете петела, скъпа? Не? Нека ви помогна тогава, ако нямате нищо против…

Той протегна ръка, пренесе половината от месото в своята чиния и лакомо го захапа. Тя го наблюдаваше, като се надяваше, че погълнатата храна и виното щяха да притъпят сетивата му и той нямаше да пожелае някое по-особено продължение на вечерта.

Тя се оказа права. Когато доядоха десерта и изпиха поднесеното им кафе, генерал Уилкс бе толкова пиян, че едва се държеше на крака. Той се затрудняваше да говори и когато Мод нежно го поведе към канапето, за да го положи да легне, той веднага захърка. Тя духна свещите, остави една да свети, грабна пелерината си и излезе навън. Там я чакаше наетата карета. Качи се в нея и нареди на кочияша, който не я очакваше толкова скоро, да я заведе до хана. Точно когато поставяше крак на стъпалото, зад гърба й някой я повика по име:

— О, не мога да повярвам, но това е мадмоазел Мейкджой — каза един мазен глас с обигран френски акцент. — Каква приятна изненада!

— Мосьо дьо ла Превалоа? — извика Мод, която веднага разпозна французина. — И вие ли сте в Бристол?

Той поднесе ръката й към устните си. Дългите му мустаци леко я погъделичкаха.

— Mon Dieu, та аз прекарвам половината от времето си тук! Не си ли спомняте, че се занимавам с внос на вина? А вие, мадмоазел… какво ви води в града?

Мод леко издърпа ръката си.

— „Стенбъри Плейърс“ са на турне и изнасяме представления.

— Значи трябва да посетя театъра — каза той и свали шапката си, украсена с три модни халки. — Нямах никаква представа, че…

— Ще се радвам да ви видя в залата — бързо отвърна Мод и се наметна с пелерината. — Простете — каза тя и бързо вдигна поглед към тъмния прозорец на сепарето, — но много бързам. Надявам се да се срещнем в най-скоро време.

— Да, мадмоазел — отвърна той и я подхвана за ръката, за да й помогне. — Сигурен съм.

Мод се настани и показа глава през прозорчето.

— Лека нощ, мосьо.

— Лека нощ, мадмоазел.

Когато колелата на каретата затрополиха нагоре по улицата, Мод все още гледаше тъмния прозорец и не забеляза погледа на французина, който също гледаше натам и се усмихваше. Нито пък чу тихия му коментар, докато влизаше в сградата:

— О, да, мадмоазел Мейкджой. Със сигурност ще се срещнем отново.

Следващата сутрин бе толкова приятна, че Мод реши да се поразходи пеша до залата, където репетираха. Когато наближи сградата, тя видя Алън, които пресичаше улицата. Бе потънал в дълбок разговор с един непознат мъж и двамата трябваше внезапно да отскочат встрани, за да не попаднат под колелата на тежко натоварена каруца, която изскочи иззад ъгъла.