Дните минаваха, без да й се удаде такава възможност. По-късно, когато разбра, че той е заминал за Уелс, тя започна да мисли, че може би никога повече нямаше да го срещне. Сподели това с Алън по време на една от интимните им вечери, но той само й се присмя:

— Повярвай ми, няма нужда да слушаш Джошуа. Той ще ти разкаже само за лъскавата страна. Опитва се да ти представи един процъфтяващ колониален град, но истината е съвсем друга.

— Откъде знаеш?

— Говорил съм с много хора. Джошуа иска да харесаме града, за да се съгласим да отидем там. Всеки друг би ти казал, че това е един забутан и мръсен пристанищен градец, където властват изключително пуритански нрави. Джошуа например няма да ти каже, че театърът му често се затваря от градската управа, която се опасява от зловредното му влияние сред населението. Той се опитва да поставя само леки пиеси, но тогава пък църквата може да се намеси и да прогони артистите извън града.

— Но защо толкова настоява да отидем там?

— Защото така се надява да спечели малко повече пари и да преживява известно време.

Мод се облегна на стола.

— Не мога да повярвам.

— Но е така. Това е причината, заради която не желая да ходя там. — Той погледна златистите отблясъци в косите, красивото лице и нещо в него се пробуди. Обзет от внезапен порив, протегна ръка и я погали. — Тази вечер изглеждаш изключително. Много ми харесва тази зелена рокля. Цветът ти отива.

Мод се усмихна.

— Но това му казват морско зелено.

— О, не! И ти ли ще започнеш да ме убеждаваш?

— Не — сериозно отвърна тя. — Нямам никакво желание да напускам Англия, още повече за едно толкова далечно място. Но все пак се питам защо още се бавим в Бристол? Нали щяхме да останем само няколко дни? Те станаха доста повече.

Лицето на Алън се напрегна.

— О, просто градът ми харесва. Скоро ще тръгнем. Но междувременно мислех, че трупата се нуждае от известна почивка.

Мод се пресегна, взе гарафата с виното и напълни двете чаши. Двамата се намираха в малко сепаре в ресторанта на хана, където бяха отседнали. То не се различаваше особено от онова, в което бе вечеряла с генерал Уилкс, с изключение на това, че не беше толкова голямо и така модерно обзаведено. Но въпреки това в него бе достатъчно уютно, да не говорим за факта, че тя се намираше тук с Алън.

— Какво прави генералът? — попита Алън, сякаш надникнал в мислите й. — Не те ли е поканил отново на някоя вечеря?

— Много добре знаеш, че е така. Вече се чудя какви извинения да измислям, но той не се отказва.

— Изглежда, не му се заминава чак толкова много? Явно не желае да изостави удобствата на Англия и да се сблъска с трудностите на живота в Индия. Не мога да го укорявам за това.

Мод понечи да го поправи, но после се отказа. Какво значение имаше къде отива Уилкс? По-важното бе, че щеше да се отърве от него и скоро нямаше да се чуди какви извинения да измисля.

— Предполагам, че още държиш да флиртувам с него, без да му давам излишни надежди? Това не е лека работа.

— Е, поне няма да ти навреди. Омайвай го, колкото си искаш, само не се оставяй да те вкара в леглото си. Доставя ми истинско удоволствие да го гледам как страда.

— Ти не ме оценяваш достатъчно. Понякога ми минава идеята да му се отдам само за да ти натрия носа. Повярвай ми, не е много приятно.

Алън я хвана за ръката и я придърпа към себе си.