— Но да, естествено. Какво ще кажете за осем часа, мис Мейкджой? Ще ви изпратя карета.

Мод нервно издърпа ръката си от тази на Алън.

— Осем ли? Добре, чудесно. Изпратете я в театъра. Ще чакам тук.

— Прекрасно! Наистина прекрасно! Ще се видим довечера. — Той я удостои с един нисък поклон и се запъти към изхода, като не спираше да повторя нещо на себе си.

— Не искам да вечерям с него! — каза Мод през зъби. — Защо ме хвърляш в лапите му?

— Нали ти бях казал, че не е зле да флиртуваш с хора като Уилкс. Той може да отвори доста врати пред теб.

— Точно в този град ли? Освен това той заминава за Индия.

Той я издебна и леко я погъделичка под брадичката, преди тя да се усети и да отблъсне ръката му.

— Това означава, че съвсем скоро ще се отървеш от него нали така?

Мод го изгледа страховито и той се върна към репетицията. Не на последно място гневът й бе породен и от странното му държане спрямо нея. Дори и по време на това ужасно турне той не измени на навиците си. Нощем често се шмугваше при нея под завивките, събуждаше я и я любеше до премала, а на следващия ден се държеше почти толкова безразлично, колкото с Кити и дори с Ева! Объркването и отчаянието й бяха толкова големи, че тя вече бе готова да заключва нощем вратата си. Може би идеята да излезе с генерала не беше чак толкова лоша. Въпреки че тя не го обичаше, той поне се стараеше да й засвидетелства необходимата почит и уважение, и промяната можеше да се окаже благотворна.

Вечерта, когато каретата на генерала я отведе до един от луксозните ресторанти близо до брега, тя се бе поуспокоила. Портиерът я въведе веднага при генерал Уилкс, който я чакаше в едно малко сепаре на първия етаж. Мод пристъпи към високия прозорец, който гледаше към кея. Дори и по това време на деня на пристанището кипеше трескава дейност: покрай камарите от стока, която току-що бе разтоварена или очакваше да бъде натоварена, се суетяха носачи, счетоводители, търговци, морски капитани и моряци. Окачените на една гирлянда лампи хвърляха златисти отблясъци върху влажния паваж и очертаваха тъмните контури на мачтите на закотвените малко по-навътре кораби.

— Имам чувството, че кейовете изглеждат по-красиви вечер, отколкото през деня — унесено каза Мод, докато Уилкс сваляше пелерината й.

— Красотата е най-малкото нещо тук — каза той и също погледна през прозореца. — Тук са струпани толкова много стоки, които рядко могат да се видят по други места в Англия. Всеки ден се създават и разсипват богатства. Хайде, елате, всичко е готово. Надявам се, че обичате печени стриди и месо от петел. Това са специалитетите на заведението.

Той дръпна един стол с висока облегалка и я настани до малката кръгла масичка.

— Ухае прекрасно! — каза тя и оправи широката си пола. — Сигурна съм, че ще ми хареса.

Въпреки че изпитваше известна неприязън към Уилкс, Мод не се съмняваше, че той щеше да се постарае да задоволи всичките й капризи. С успокоение забеляза, че не възнамеряваше да я закача. Тя, разбира се, знаеше, че освен красивите жени генералът обожаваше хубавата храна, и съвсем скоро цялото му внимание бе погълнато от отрупаната с блюда маса.

— Всички ли тези кораби са ваши? — попита Мод не толкова от любопитство, колкото да поддържа някакъв разговор.

Уилкс отчупи хрупкавото крайче на хляба и го пъхна в устата си.

— Не. Нашите са закотвени малко по-надолу. Всички са готови, с изключение на капитанския кораб. Аз пожелах да го ремонтират изцяло. Никой достатъчно разумен джентълмен не би се съгласил да плава на такава разнебитена черупка.