— Не разбирам. Защо сте тук? Как се озовахте тук? Всичко е толкова нелепо.

Превалоа се облегна назад, подпря лакти на коленете си и преплете пръсти.

— Смаяна сте, нали? Все пак това не е странно. Аз съм още по-учуден да ви намеря тук. Когато чух, че е пленена бяла жена със златна коса, която пътува с двама мъже, не смеех да помисля, че това сте вие. Когато чух, че двамата мъже били в армията, моите надежди малко пораснаха. Но когато вие влязохте в тази колиба, аз бях очарован.

Мод отметна дълъг кичур коси от челото си и се извърна. В главата й се гонеха противоречиви мисли. Радваше се, че е заедно с човек от своята раса и далеч от лапите на индианците, и едновременно с това много добре си спомняше последния път, когато бе с него. Това не я успокои.

— Приятелите ми?

— Страхувам се, че за тях няма надежда. Вие щяхте да последвате тяхната съдба, ако не бях научил за вашето пленяване и не пожелах да ви освободя.

— Какво ще им сторят?

Превалоа потупа широкия маншет на ръкава си.

— Накрая ще ги изгорят живи. Преди това ще бъдат подложени на много голямо мъчение, но без всъщност да умрат. Така постъпват индианците.

По лицето на Мод се застинаха сълзи.

— Толкова жестоко… — промълви тя, като с мъка се опитваше да ги сдържи.

— За нас, навярно. Не забравяйте, че индианецът вижда в понасянето на болка голяма смелост. Колкото повече болка понася някой, без да извика, за толкова по-смел го смятат. Те очакват подобни изпитания, когато станат жертва, и подлагат своите собствени жертви на същата проверка.

— Алън… — прошепна тихо тя.

— Мисля, че е по-добре да забравите за мосю Дезмънд. По-добре мислете за факта, че сте тук под моя опека. Без мен, няма съмнение, щяхте да станете робиня на някой от тези мохикански войни и мога да ви уверя, че едва ли щяхте да видите цивилизацията отново.

Гласът му бе ядосан, сякаш тя не оценяваше добрината му. Мод го погледна предпазливо.

— А с вас?

Мъжът повдигна едната си вежда. Той също си спомняше онази сцена в градината в Бристол.

— Аз не съм дивак, мадмоазел. Няма да крия, че изпитвам нежни чувства към вас. Но вие сте минали през голямо изпитание и ви е нужно време, за да се възстановите. Аз и приятелите ми ще напуснем тези гори и ще се отправим към удоволствията на Монреал. Вие ще ме придружите и… е, ще видим… А сега трябва да пийнете малко вино и да вземете малко храна за пътуването. Ще бъде леко.

Мод пое подадената й чаша и я вдигна към устните си. Чувстваше как виното сякаш раздира вътрешностите й, но й възвръща силата. Знаеше, че щеше да й е нужна тази сила, не само за да предприеме предстоящото пътешествие, но и за да си представи какво бъдеще, ако изобщо имаше такова, я очакваше в Нова Франция.

Поне нямаше да се притеснява заради Превалоа няколко дни.

През нощта я оставиха сама и тя се унесе в тежък сън, от който я събудиха призори. За нейно облекчение й дадоха да язди кон редом с Превалоа и още един французин. За пръв път тя разбра, че Иполит носи униформа, както и спътникът му. Имаше още двама бели — грубовати мъже, които носеха кожени гамаши с ресни и кожени шапки, — а също и двама индианци. Научи, че траперите бяха couriers de bois, горски рейнджъри от Френска Канада, а индианците отиваха до най-близкия пазар, за да купят продукти за племето.

Стигнаха пазара, преди да се стъмни и прекараха нощта там; на другия ден трябваше да се качат в канутата и да предприемат пътуване по вода до Монреал. То продължи няколко дни, като през това време спираха при различни пазарчета и фортове. Тя с облекчение забеляза, че мъжете се отнасяха към нея с уважение, дори Превалоа — като изключим жадните погледи, които й хвърляше — я остави сама с мислите й.